ИСТИНА, ИЛИ ЛЪЖА?
Автор: E валд Франк
Втора редакция
Съдържание: Предговор Увод 1 глава ПРОВЕРКАТА – АКТУАЛНО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ 2 глава РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО И СЛЕДВАЩИТЕ ПЕРИОДИ ВЪВ ВРЕМЕТО 3 глава ТРАГИЧНОТО ОТКЛОНЕНИЕ - НАЧАЛО НА ИСТОРИЯТА НА УНИЩОЖЕНИЕТО 4 глава НЕСЪСТОЯТЕЛНИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НА ПАПАТА 5 глава КОЯ Е МАРИЯ 6 глава КАКВО Е КУЛТА НА МАРИЯ 7 глава РЕФОРМАЦИЯТА – НОВОТО НАЧАЛО 8 глава БОЖЕСТВОТО 9 глава ЛИЧНОТО СВИДЕТЕЛСТВО НА БОГА 10 глава ДУХОВНОТО ТЯЛО НА БОГА 11 глава ГОСПОДНАТА СЛАВА 12 глава …ОТ БОГА ИЗЛЯЗЪЛ 13 глава ГОСПОДНОТО ИМЕ 14 глава ПОЛЕЗНИ СРАВНЕНИЯ 15 глава ИСУС Е ГОСПОД 16 глава Който изповяда Исус… ПРАВИЛНА ИЛИ ФАЛШИВА ИЗПОВЕД? 17 глава ЧОВЕКЪТ ИСУС ХРИСТОС 18 глава КРЪЩЕНИЕ 19 глава ГОСПОДНА ВЕЧЕРЯ 20 глава ПАДЕНИЕТО В ГРЯХ 21 глава ОПРАВДАНИЕ 22 глава ОБНОВЛЕНИЕ И НОВОРОЖДЕНИЕ 23 глава ОСВЕЩЕНИЕ 24 глава КРЪЩЕНИЕ СЪС СВЯТИЯ ДУХ 25 глава ИЗБРАНИ – ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИ 26 глава ЕДИН БОЖИ ДЕН – ХИЛЯДА ГОДИНИ 27 глава РИМСКАТА СВЕТОВНА ИМПЕРИЯ И НЕЙНОТО ЗНАЧЕНИЕ В ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ 28 глава ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗВОДИ и ТАЙНСТВЕНОТО ЧИСЛО 666 Послеслов Библиография
ПРЕДГОВОР
Съвременната взаимнопреливаща се религиозна и политическа ситуация в Европа взима световни размери, и затова считам за необходимо да пиша на тази тема, за да може тя да бъде представена на хората.
A за да мoжем да стигнем до ядрото на тези проблеми, ние трябва да сме запознати с всяка отделна тема, основавайки се на историческите факти. Необходимо е да проследим развитието на християнството от самото му начало. И аз съм на мнение, че точно сега е момента широката общественост да бъде запозната с това. Постарах се да пиша по един по-опростен начин, който да е разбираем за всички, като съзнателно избягвах да използвам теологични и философски термини.
Тъй като тази книга ще бъде издавана на различни езици, бих искал да подчертая следното: признавам всички религии и световни мнения, независимо от убеждението си. Това съм го доказвал винаги във всички мои мисийни пътувания по света – в повече от 100 държави. Уважението към всички хора би трябвало да бъде нещо естествено, дори и в случаите, когато тяхната вяра и начина им на действие са чужди за нас, или ни се струват странни.
Ако за 800 милиона вайшнави кравата е свято животно, ние трябва да го приемем. Ако ортодоксалните вайшнави сутрин си натриват челото с пепел от осветения краварник, никой не може да им го забрани. Ако религията на сикхите изисква всеки, който влиза в Златния храм на Амритсар да си събуе обувките и да си измие краката, всеки е длъжен да го направи. В мюсюлманските джамии, както и в храмовете на други религии, винаги съм се съобразявал с правилата им.
Почти винаги съм имал отворени врати в християнските кръгове и съм говорил на различни места, а също така и на наддeноминационни конференции по целия свят, и съм имал покани от най-различни църкви и общества. И в римскокатолическата църква в Южна Африка, в която проповядвах, се подчиних на предшестващия ход на богослужението. Принципно уважавам всяко мнение и признавам правото на всеки човек самостоятелно да взима решение на какво ще вярва и как ще постъпва.
Много пъти съм бил свидетел как хората в притеснението на душите си съвсем излишно целуват крака на статуята на Петър в храма на св. Петър в Рим. Там, както и на много други места съм виждал най-различни неща. И винаги съм изпитвал огромно съжаление към тези хора.
В тази книга ще разгледаме това, което е правилно от библейска гледна точка и ще го съпоставим с това, което е неправилно, като оставяме на всеки читател да си създаде собствено мнение за всичко.
Преди всичко на основание на Божието Слово – Библията – аз съм длъжен да дам обяснение относно римскокатолическата „световна институция” и да я конфронтирам със Светото Писание, защото ние ще бъдем способни да видим истината единствено в светлината на Божието откровение, и едва тогава ще можем да разпознаем кое е истина и кое е заблуда.
Претенцията на римскокатолическата църква, че тя е единствено спасителната, повече или по-малко, гласно или негласно, беше възприета от всички останали деноминации. Всички искат да спасяват по свой собствен начин, а точно това е невъзможното. Църква, която претендира за правото да е основана върху Христос, Петър и апостолите, трябва да бъде изпитана на основата на Писанието.
Пожелавам на всички читатели благословение от Всемогъщия Бог.
УВОД
Във времето, в което живеем, никак не е лесно да се говори на хората за Бог и за вяра. Някои го считат за преживелица и за старомодно, други търсят божественото в себе си и в природата, а трети изобщо отричат съществуванието на Бога. А има и такива, които говорят за „висша енергия”.
Но в случай на бедствия, дори и тези, които твърдят, че не вярват, задават въпроса: ”Защо Бог го е допуснал?”
От момента, в който започна да става достояние на обществото какво е правено в името на Бога под покривалото на религията, все повече хора губят доверие в справедливоста, защото отъждествяват Бога с религиозната институция. През всички векове историците са документирали в множество книги най-различните злодеяния, но това, което в последно време ни откриват някои смели автори, е потресаващо.
Във всички религии има хора, които са убедени, че съществува както естествена, така и свръхестествена сфера. Знаем, че човек не се ражда, за да умре, а за да живее.
Всъщност броя на тези, които смятат, че със смърта свършва всичко, е много малък; но дори и те, най-късно в часа на смърта си ще разберат, че са се заблуждавали.
Всеки човек се ражда в определена държава с определена религия, философия, или идеология, за които е прието, че те са правилните.
Почти невероятния прогрес – от конския впряг до ракетите, от кочияша до космонавта – потвърждава това, което Бог е казал за хората преди 6 хиляди години: „…и няма да има нищо невъзможно за тях, каквото и да било нещо, което биха намислили да направят” (Бит. 11:6).
А резултата от всичко това е, че човека все повече започва да вярва на себе си и на способностите си, и все повече загубва вяра в Бога и в Неговото Слово. Дори нещо повече: той ги отхвърля. Божият противник още в Едемската градина е успял да посее съмнение спрямо Словото на Създателя с въпроса: „Наистина ли каза Бог…” Но трябва да отбележим, че не е отрекъл съществуванието Му. Днес същия този противник води хората към бунт срещу Сътворителя, като ги вдъхновява посредством техните интелектуални и научни расъждения. Много хора започват да се съмняват в Божието Слово, виждайки какво правят някои, които твърдят, че са представители на Бога.
Тези, които са убедени в това, че цялото сътворение се е появило без Сътворител чрез някакъв голям взрив, би трябвало да отидат и видят мястото, където е станала тази експлозия. А този, който вярва, че всички живи същества са се появили от една клетка, би трябвало да може да обясни кой е дал живот на тази първоначална клетка. Привържениците на еволюцията би трябвало да дадат обяснение защо все още съществуват нисши форми на живот, щом всичко се е развило.
Сътворителя е казал: „Всичко да ражда според вида си”, и това важи до ден днешен. Всеки ежедневно идващ на света живот, е само милионово повторение на сътворителското чудо. Всички твърдения, които са се отклонили от този доказан факт, произхождат от един и същи източник и имат една цел: да направят библейското описание на сътворението неправдоподобно и да бъде отречен Сътворителят.
Трябва да отбележим и следващия факт: нито един пророк, който е бил изпратен от Бога, не е основал никаква религия, нито е запомнен в историята като основоположник на религиозно течение. Нито Енох, нито Ной, нито Авраам, или Мойсей, Илия, или Исая – нито един от тези, които са били изпратени от Бога, не е основавал някаква религия. Този факт е от огромно значение. Всички те са предавали на хората само това, което са получавали от Бога. Именно затова целия Стар завет е едно хармонично цяло. Да говори и да действа има правото само на Един – Бог, Който е споделял Своя план с онези, които Той Сам е призовавал. Тези мъже са били само Негови посланници, живяли са в различни епохи, като всеки един, според мярката на това, което Бог му е давал, е допълвал пророчествата за предсказания спасителен план. И независимо от това, че са живяли в различни векове и в различни хилядолетия, ние няма да намерим в посланията им никакви противоречия, а само пълна хармония.
Апостолите, които са били избрани от Бога, също не са основали никаква религия. Те само смирено са доказвали, че старозаветните пророчества се изпълняват абсолютно точно. А що се е отнасяло до основаването и изграждането на църквата, това те изцяло са го поверили на Господа на славата, Който е казал: „Аз Сам ще изградя Своята църква…” Той не е дал поверение за това нито на апостол Петър, нито на Павел, нито на който и да било друг, но е дал в църквата различни служения (Ефес. 4:11; 1 Кор. 14:28). Библейската църква не е институция, организирана от хората; тя е жив организъм. Църквата е единственото от Бога духовно учреждение на земята, и в нея влизат изкупените и получили милост хора. Тя е наречена още храм Божи (Ефес. 2:21) и дом Божи (Евр. 3:6). Бог не живее в някаква сграда, построена от хората, колкото и сакрална да е тя (Ис. 66:1-2; Деян. 7:48-49). Той пребивава в сърцата на тези, които са Негови.
Именно затова е необходимо да се върнем към самото начало, за да разберем какво е всъщност Божията църква (1 Тим. 3:15) – на какво вярва, какво поучава, как кръщава. Отговорите на всичко това се намират единствено в Книгата на истината – Божието Слово.
Тази книга е написана на основата на Библията с голяма отговорност пред Бога. Има много преводи на Библията, и те всички имат своите предимства, но аз реших да използвам превода на д-р Херман Менге.
1 ГЛАВА
ПРОВЕРКАТА – АКТУАЛНО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
Към това откровено изявление бях подтикнат от факта, че в днешно време нищо не се приема като нещо естествено. Много сполучлив пример за това е действието на медиите през 1988 г., когато ставаше въпрос за така наречената „Туринска плащеница”. Цели столетия тя е била приемана като абсолютен оригинал и е била почитана като реликва. За да се установи истинноста ѝ, тя е била иследвана едновременно в Англия, в Америка и в Швейцария. И целия свят беше изненадан, когато незивисимо едно от друго, и на трите места стигнаха до едно и също заключение. Произхода на платното е от Средновековието, и в никакъв случай не е погребалното платно на Исус Христос. Но въпреки това е било издадено нареждане и занапред това платно да бъде считано за реликва, и да му се отдава съответната почит. Така заблудата, която беше официално изявена, продължи да съществува.
През октомври 1988 г. д-р Ян Пейсли от Северна Ирландия, посланник на Европейския парламент в Страсбург, направи нещо, което от времето на Реформацията нито един протестант не се е осмелявал да направи. Той издигна един плакат, на който пишеше: „Йоан-Павел ІІ – Антихрист”, и даде повод за големи вълнения около изявата на папата. Пресата даде подробна информация за това. Повечето ежедневници поместиха известието и фотографиите на първите си страници. На следващия ден вече много малко хора говореха за това, а на третия всичко се върна в рамките на ежедневието. Та нали всеки ден идват нови известия.
За съжаление както учените, така и лаиците не правят никаква разлика между Бога и църквата. По тази причина разочарованието от приписваната на Бога институция – църквата – е толкова голямо, че много хора се отказват и от двете – от църквата и от Бога. И за съжаление много хора стават жертва на това трагично и неправилно заключение.
Няма да забравя една вечер в един кибуц на 15 км от Ерусалим. След вечеря събрах групата, на която бях водач, за кратко богослужение. Към нас се присъединиха и други хора, всред тях и някои евреи, което аз приветствах. Прочетох няколко места от Стария завет и посочих тяхното изпълнение в Новия завет. Изведнъж една еврейка от Варшава развълнувано каза: „Чела съм Новия завет и бих повярвала, че Христос е Месия, ако не беше католик. Защото поляците, които са силни католици, са ни причинявали много злини”.
Ние бяхме потресени. Обясних ѝ, че Месията не е бил католик. Той е Спасител, Който е дошъл в човешко тяло; Мария също не е била католичка. Тази жена не можеше да го проумее.
Невежеството в религията е потресаващо. Християнството, лишено от личната и жива връзка с Христос се е превърнало в религия, която е, както се твърди, опиум за човечеството. Целта на тази книга е да разобличи всичко, което не е библейско, а също и онова, което се определя като „християнско”, за да стане ясно, че религиозните легенди си остават само легенди, каквито всъщност и са, независимо от това кога са се появили.
Когато става въпрос за вяра в Бога и Неговия план с човечеството, ние трябва да се обърнем към Книгата на всички книги. Онова изявление „не вярвам на никого и на нищо” може да бъде валидно единствено когато се отнася за хората. Но в никакъв случай не може да се отнася за Всемогъщия Бог и за Неговото Слово. Той ще остане Единственият, Който е достоен за доверие. Неговото Слово е изпълнената и потвърдена истина, която е нашето абсолютно убеждение, стоящо над всякакво съмнение. Той не е мъртъв, както някои твърдят. Той е жив и всичко, в което има живот, живее от Него. Словото Му днес, както и в миналото, е жива реалност.
През всички векове е имало хора, които са имали специално послание. Поети и композитори, императори и царе, войници и политици, държавници и иследователи. Те са се откроявали през вековете, открояват се и днес. Ние бихме могли да посочим цял списък от известни имена на откриватели, без които днешния свят нямаше да бъде такъв, какъвто е.
Така, и във времето на Стария, и в началото на Новия завет, са живели Божии мъже, които са изпълнявали специална задача в историческо-спасителното развитие.
И във времето след апостолите, и до времето на събора в Ницея в 325 г. сл. Хр., е имало известни хора, а също така и в Средновековието са живели личности, които са изиграли важна роля в историята на Църквата. Най-известните са от времето на Реформацията. Тези мъже са получили особена милост от Бога, като са били опълномощавани от Него да говорят на всички хора, и това пълномощно е преминавало всички църковни и религиозни граници, основавайки се на последната мисийна заповед: „Идете по целия свят…“
Всеки, който наистина е бил изпратен от Бога, проповядва Божието Слово, и то е в съгласие с всички пророци и апостоли. Но хора, които идват с някакви нови учения, основани на така наречени „откровения“, които не са според на Писанието, сами са се дисквалифицирали. Бог никога не си противоречи, нито променя Своите решения. Затова за всяко нещо, което се поучава или се практикува, е необходимо да си зададем въпроса: „Това наистина ли е така? Така ли е писано? Какво казва Писанието за това?”
Ние не се интересуваме от представите на хората, а ни интересува това, което Бог е казал чрез някои мъжете, които са били призовани от Него, и на които Той е говорил с глас, лично чут от тях.
Задачата на старозаветните пророци е била да информират хората за хода на историята на спасението. А апостолите са обяснявали, че пророчествата, дадени в Стария завет, се изпълняват. Така че всички те чрез служението си и призванието, което всеки един от тях е получил, са ни обяснявали Божието намерение и Неговия план за спасение. Всичко това е записано в Светото Писание, и именно затова и днес живото Слово звучи към всички, които позволяват наСвятия Дух да им говори. Не е необходимо хората да обясняват нещата един на друг; достатъчно е човек да вярва от цялото си сърце в това, което казва Писанието. И тогава всеки ще може да бъде поучаван от Бога посредством Неговото Слово (Ис. 54:13; Йоан 6:45).
Тук не става въпрос за учението на дадена деноминация, или на отделна църква, да не говорим за секта, а само за становището на Бог така, както то ни е дадено в Неговото слово.
Всеки, който е изследвал историята на Църквата знае по колко различни начини историците са описвали едни и същи периоди, а също и отделните личности и събития. Но това, което е болезнено за библейски вярващия християнин, е факта, че има съмнения относно Новия завет. Защото изобщо не е от решаващо значение това, дали части от Новия завет – евангелията и посланията – са били написани първоначално на арамейски, или на гръцки език, и дали впоследствие целият канон е бил преписан на гръцки; важното и решаващото е, че Бог признава евреите като Свой народ. Мойсей и Аарон е трябвало да кажат на фараона: „Бога на Евреите, Който ни се яви…” (Изх. 3:18). Известно е, че Исус Христос не е говорил на гръцки, а на арамейски, т.е на наречие на еврейския език; а учените нека да си спорят по въпроса дали е било образовано, или необразовано. За нас е важно, че възкръсналия Господ е говорил на обикновен еврейски език. Павел е свидетелствал за това: „И като паднахме на земята, чух глас, който ми казваше на еврейски: Савле, Савле, защо ме гониш?” (Деян. 26:14).
Аргументите, че по онова време са съществували и някакви други послания, в никакъв случай не могат да променят стойността на истинските. Разбира се, че е възможно и други хора да са писали и други писма. Лука още в първата глава на Евангелието си ни информира, че много хора са се старали да опишат онези събития. Със сигурност е имало и други писатели. Обаче така наречените „Новозаветни апокрифи” са се появили много по-късно.
Господ лично се е погрижил в канона (сборника) да влезе само това, което е било написано според Неговата воля и послание, т.е. това, което ни е необходимо да знаем.
Важното е да приемаме Словото, което ни е оставено като Божие Слово (1 Сол. 2:13) и да вярваме, че цялото Писание е дадено от Бога (2 Тим. 3:16). Когато в Новия завет се използва изразът „Както казва Писанието”, или „Писано е”, винаги се отнася за Стария завет. Но Новия завет е също Светото Писание; двете части заедно правят едно цяло. В Лука 24:44-45 четем: „…че трябва да се изпълни всичко, което е писано за Мен в Мойсеевия закон, в пророците и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разберат писанията”.
Господ е казал също и това: „Вие изследвате писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелстват за Мен” (Йоан 5:39). А апостол Павел го е обобщил така: „…че Христос умря за греховете ни според писанията; че бе погребан; че биде възкресен на третия ден според писанията” (1 Кор. 15:3-4).
Апостол Петър цитира Ис. 40:8, свързвайки словото от Стария и Новия завет: „Но словото Божие трае до века; и това е словото, което ви е благовестено” (1 Петр. 1:22-25). Новия завет е резултат на старозаветното пророчество.
Д-р Кларенс Ларкин, международно призната личност, в книгата си „Dispensational Truth” (“Диспенсационната истина”) е доказал, че при първото идване на Христос до последната буква са се изпълнили 109 пророчества от Стария завет. Всяко изпълнено пророчество е доказателство за това, че Библията има Божествен произход.
Когато искаме да изследваме нещо, нужно е да подхождаме без предубеждения. Теолога Карл Шнайдер е написал: „Фалшификатите са се появили в новозаветното време и продължават да съществуват до днес” (К. Дешнер. Подправена вяра, стр. 20). Той е прав, но това съвсем не означава, че Новия завет е фалшификат. Това значи, че още тогава хора, които не са имали призвание, са поучавали фалшиви учения и тълкувания, а подобни на тях хора го правят и до днес. Но въпреки всички изкривявания, с които ние ще се занимаем по-късно, оригиналното Слово си остава завинаги оригинала. Какво означават забележки като тези, че писмата на Петър били фалшификати и че „…тази свята книга Библията е пълна с фалшиви документи?” (К. Дешнер. Подправена вяра, стр. 20). Това е нечувано твърдение, а освен това е и злобна лъжа. Тези, които твърдят такива неща се аргументират на автори, които предварително грижливо са подготвили всичко. Нахално е някой да обвинява авторите на Новия завет във фалшификация, нахално е те да бъдат наричани измамници, и да се смята, че библейските вярващи са подведени. Светлината на истината не може да бъде затъмнена от тези лъжливи маневри.
Четиримата евангелисти са били неуки мъже. И това, че в техните евангелия има малки различия само доказва, че те не са преписвали един от друг. Всеки е писал както е бил воден и според това, което лично е преживял и чул, или според нещо, което други са му потвърдили. Решаващи са единствено доказаните случаи, а не обстоятелствата около тях.
Католическия теолог д-р Константин Рош е оприличил различието на четирите евангелия чрез четири животински атрибути: лъв, теле, човек и орел, както са описани в Откр. 4:6-8 и на други места. Още Иреней ги е описвал като символи на четирите евангелия, което той е приел от първите християни. Нали Библията е писана частично в образи и символи. Евангелието от Матей – с лице на човек, от Марк – на лъв, от Лука – на теле и от Йоан – на орел. В първата глава на Езекиил за тези четири същества се казва, че всички те са имали човешко тяло (стих 5), и че под крилата им е имало човешки ръце (стих 9). Всяко едно от тези същества е имало четири лица, но се е представяло само с едното от тях. Всяко евангелие описва едни и същи подробности за изявата на Спасителя, но въпреки всичко в тях има различия. И макар, че всяко същество се изявява чрез различно лице, вътрешноста им е еднаква. Същото се отнася и за четирите евангелия. В ядрото си те са еднакви, но едното евангелие показва Господа като Сина на човека; другото подчертава Неговата божественост в символа на лъв, който е царя на животните; третото Го представя като Този, Който носи бремето ни, а четвъртото го характеризира като орел, който се издига до Божиите сфери.
Така че ако на единия евангелст е дадено нещо, което другия не го е описал, и ако единия е считал нещо за важно, а другия не, това не са неща от решаващо значение. Ако единия евангелист пише, че Господ Исус е нахранил четири хиляди души със седем хляба, а другия е написал, че със седем хляба е нахранил четири хиляди души без да се броят жените и децата, и двамата казват истината. Единия от тях просто е навлезъл в по-големи подробности. Ако единия евангелист пише, че пред Ерихон е бил изцелен един слепец, а другия твърди, че са били двама, отново и двамата са прави; единия евангелист е бил очевидец, а другия го е чул от свидетел. Единия евангелист пише, че и двамата злодеи, които са били разпънати заедно с Христос, са Му се присмивали и Го обиждали (Мат. 27:44), а другия твърди, че този, който е бил отдясно е казал: „Господи, спомни си за мен…“ (Лука 23:39-42); отново и двамата евангелисти са прави. Най-напред са Го обиждали и двамата злодеи, а след това този, който е бил отдясно на Исус в последния момент е разпознал Кой е Той, и е извикал към Него.
Критиците не са разбрали (както впрочем и много други неща) това, което Той е казал: „Днес, ще бъдеш с Мен в Рая”. Въз основа на това те твърдят, че Исус най-напред е бил няколко дена в Небето, макар че Писанието казва, че Той е слязъл най-напред в преизподнята. Те не са разбрали, че преди разпятието и до влизането на Новия завет в сила, праведните не са били горе на небето, а долу. В Лука 16 ясно е описано, че местата, в които са се намирали блажените, и местата, където са били неблажените, са били разделени от пропаст, и че никой не е могъл да премине от едното място на другото. Всички, които са очаквали Спасителя са били държани като в затвор, и според Матей 27 гл. от 52 стих те са възкръснали заедно с Христос. И едва от този момент рая, мястото за блаженните вече не е долу, а е горе. Христос е слязъл долу, и при Своето възкачване е взел със Себе си всички, които са вярвали в Неговото идване (Ефес. 4:8-10).
Никакво противоречие няма и в това, ако единия евангелист ее написал, че при възкресението е имало два ангели, които са говорили на жените (Лука 24:4), а другия евангелист – че е бил само един ангел (Мат. 28:2; Марк 16:5), или че в единия случай се казва, че са били в гроба, а в другия – че са били пред гроба. Независимо от това всичко е вярно: вътре в гроба е показано къде е лежал Господ, а пред гроба е известено, че Той е възкръснал. Благодарим на Бога, че не са съществували единствено самозваните критици, а че е имало и достойни мъже, които убедително са ни показали хармонията на Писанието. Към тях принадлежи д-р Скофийлд, международно известен учен и преводач на Библията, който е написал увод към евангелията, неподлежащ на никакво съмнение.
Критиците изобщо не са разбрали пророческия характер на Новия завет. Те критикуват Павел и твърдят, че е сбъркал в очакването си на последните събития, защото е написал: „Не всички ще умрем, но всички ще се променим… ние, които ще останем живи до идването на Господа…” (1 Сол. 4:15 и др.). Павел е писал в сегашно време, тъй като Святия Дух, който е действал чрез него е знаел как ще протича спасителната история през бъдещите векове. Целият Нов завет е написан така, че да важи за целия период на благодатта, за да може да се проповядва върху него, да може да му се вярва и до последната генерация, в която при пришествието на Христос ще се изпълни всичко, което е написано в него.
Павел е написал за себе си: „…времето на моето напускане настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък за мен се пази венецът на правдата, който Господ, праведният съдия ще ми въздаде в онзи ден…” (2 Тим. 4:6-8).
През всички времена е имало хора, които са очаквали идването на Христос. Човек, който не Го очаква, няма да има дял в първото възкресение, защото не е носил в себе си живата надежда. Мартин Лутер също е вярвал, че е наближил края на света и е очаквал идването на Христос. Той е написал: „В тази 1 540 година броят на годините е точно 5 500. Затова трябва да очакваме края на света, защото шестото хилядолетие няма да бъде завършено, така както не бяха завършени трите дни на умрелия Христос” (Х. Хайнц. Между времето и вечността, стр. 137).
Всеки, който е носил в себе си тази жива надежда, е очаквал идването на Христос. И в днешно време е така. В тази генерация има много хора, които въз основа на изпълняващото се библейско пророчество пазят твърдата надежда за Неговото пришествие.
Върхът на слепотата на критиците е твърдението, че не се е изпълнило пророчеството на Христос в Мат. 24:34: „Истина ви казвам: това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това” [В други преводи: „този род няма да премине“ – бел. на преводача]. Те не са разбрали, че това се отнася за евреите като род, а не като за една генерация. Еврейския род, въпреки жестоките преследвания и убийства, се е запазил и до днес, както е било предопределено в Божия спасителен план, и точно както е казал Исус.
Те не разбират смисъла и на цитата: „.Няма да обходите до край Израелевите градове, докато дойде Човешкият Син” (Мат. 10:23), а са се заблудили смятайки, че това се отнася за Неговото завръщане. Нима не е бил Той, Който е дошъл при Йоан на остров Патмос като Човешкия Син, ходещ всред седемте златни светилника в Царството Си, в Своето царско величие? „А главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му като огнен пламък, и нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена; а гласът Му беше като на много води” (Откр. 1:14-15). Изпълнило се е точно това, което е казал Исус.
Божието Слово дава отговор на всеки аргумент, който има за цел да го подценява. Исус и апостолите не са сбъркали. Сбъркали са само апологетите и тълкувателтите на Стария и Новия завет, които през всичките векове са се отнасяли критично към Библията. И днес, без да го осъзнават, те преписват и повтарят неща, казани преди тях от хора, които са били измамени по същия начин. Така те само демонстрират невежеството си по отношение на Божия спасителен план. И независимо от това, че успяват доста убедително да предадат историческата част, – по-точно казано, грешките в развитието на християнството, особено в универсалната католическа църква, – обаче те се излагат по един трагичен начин когато се стигне до Словото и Божието царство. Ние, библейски вярващите християни не можем да останем мълчаливи когато хора, които нямат никакво отношение към Писанието, а също и към скрития и открития в него спасителен план, поставят всичко под въпрос и говорят за някаква голяма измама и поредица от противоречия, като изобщо не осъзнават, че самите те са ги създали.
Историческо доказателство за съществуванието на Исус Христос не е необходимо, тъй като Той е центъра, ядрото на спасителната история, а не на общата история, съставена от хората. Ако Йосиф Флавий, или други историци са писали за Него, това няма да го обсъждаме. Единствено апостолите и пророците са имали пряко поверение да пишат за Него. И тяхното свидетелство е напълно достоверно и достатъчно. Що се отнася до мен, аз вярвам на тези, които са присъствали лично, когато са се случвали свръхестествените неща, и след това са ги записвали за наша информация. От момента, в който се е родил Христос и до момента на Неговото възнесение, винаги е имало пряки свидетели, които лично са видяли и чули всичко. За отбелязване е, че днес, както и в миналото, не се говори за свръхестествената проява на Бог в настоящото време на земята. Причината е в това, че то не се случва в представителните, т.е. в признатите от държавата и организираните от хората църкви и религии. Именно затова медиите не информират широката общественост относно това. Но за вярващия всичко е ясно и доказуемо, и на него не му е необходимо да се вслушва в онова, което говорят различните лъжесвидетели, които много държат мнението им да се чуе.
Ако историците, които се занимават с история на църквата, говорят за манипулирана и фалшифицирана вяра, невъзможно е да имат предвид ранната Църква и деянията на апостолите, т.е. ранното християнство и Новия завет. Защото всички учения и теории – манипулираните и фалшивите изповеди, които противоречат на светото Писание – са се появили много по-късно.
2 ГЛАВА
РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО И СЛЕДВАЩИТЕ ПЕРИОДИ ВЪВ ВРЕМЕТО
Има много и обширни описания на отделните епохи, последвали след ранното християнство. Затова ние няма да се спираме подробно на тях. Периодите във времето биха могли да се подредят приблизително така: периода на първата църква е до 100г. сл.Хр.; следапостолската епоха във втори век; развитието на църквата до събора в Никея (325 г. сл.Хр.); след това се появява държавната религиозна институция в Римската империя; период до Средновековието; Реформацията като ново начало; последвалите съживителни движения; следва увода към пълното евангелие и възвръщането на Църквата към нейното първоначално състояние – преди второто пришествие на Христос.
Различните църковно-исторически описания не ни предоставят единна картина. Много от писателите са изказвали само свои предположения, които по-късно са се превръщали в някакви легенди, които пък са били описани от други хора вече като истина. Освен това трябва да подчертаем, че католически ориентираната историография е различна от протестантски ориентираната. Нужен е по-подробен преглед на отделните периоди и на това как са се развивали нещата през онова време, за да може да се направи сравнение с ранното християнство. „Апостолското учение” сме го получили единствено от апостолите. Ръкописа, който е бил намерен през 1883 г. в един манастир, а по-късно съвсем своеволно и на основание само на предположения е бил датиран от периода между 80 г. и 120 г. сл. Хр. и наречен „Учението на дванадесетте апостоли”, или „Дидахе”. Този документ определено няма нищо общо с апостолите на Господа. Също и „Апостолския символ на вярата”, който е бил обсъждан и формулиран на различните църковни събори едва през 4 век, не може да бъде приписван на апостолите. И именно това е начина, по който са възниквали нежеланите фалшификати и деформации, които са били приемани като истина. Истинското учение се намира единствено в „Деяния на апостолите” и в писмата, които апостолите лично са написали, и които се намират в Новия завет. Апостолите са мъже, които са чули Словото лично от устата на Господа, и подчинявайки се на Неговата заповед, са го предавали на хората. По този начин чрез тях Новозаветната църква е получила чистото, неподправено Божие Слово, върху което е Божия печат.
Павел е бил призован по свръхестествен начин, бил е предопределен като избран инструмент, и е бил причислен към апостолите от самия Господ. Затова той е могъл да каже: „Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох…” (1 Кор. 11:23). Павел е написал 100 глави с 2 325 стиха, а Петър е написал само 8 глави с 166 стиха. Павел е получил евангелието по същия начин, както пророците са получавали Словото – чрез откровение (Гал. 1:11-12). Затова той е могъл да каже онова, до мозъка на костите проникващо предупреждение: „Но ако и самите ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие, освен онова, което ви проповядваме, нека бъде проклет“ (Гал. 1:8). Всичко, което не съответства на евангелието на първите апостоли, е под проклятие. Ако се вгледаме внимателно във фактите през тази светлина, ние ще можем да установим, че се е появило и съществува едно наистина подправено християнство, което е под проклятие, и от което, за съжаление са изхождали всички критици при своите тълкувания.
Четирите евангелия дават свидетелството за Спасителя. В тях е описан Неговия живот и делата Му от раждането до смърта Му, въскресението и възнесението Му на небето. Синоптиците [авторите на евангелията, които пишат на една и съща тема по подобен начин – бел. на преводача] Матей, Марк и Лука ни предават една взаимнодопълваща се картина. А Йоан не се занимава нито с Витлеем, нито с родословия, а прави така наречения „висок полет” и още в първия стих ни показва кой е Христос. Четирите евангелия ни дават пълно описание на осъщественото спасение, което Бог в Христос е извършил на земята. Ние можем напълно да им се доверим, защото те са ни оставени от истинските свидетели, които лично са видели и чули всичко (2 Петр. 1:16-18; 1 Йоан. 1:1-3).
Като начало книгата „Деяния на апостолите” ни дава картината на свръхестественото раждане на Църквата чрез изливането на Святия Дух (2 гл.). Тук наистина става въпрос за събитие, идващо от небето. В първата си проповед изпълнения с Духа апостол Петър, с личното поверение от Бога, е съобщил на онези, които са повярвали, че за спасението е нужно покаяние, библейско водно кръщение (стих 38) и кръщение със Святия Дух,така, както са го приели първите 120 души: „Защото на вас е дадено обещанието и на децата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог ще призове при Себе Си” (стих 39). Единствено Бог е Този, Който спасява, и Той Сам чрез Святия Дух прибавя към църквата Си онези, които са повярвали (Деян. 2:47).
В първата църква всички хора лично са преживявали Бога. Повярвалите са били покръстени във вода, и по свръхестествен начин чрез Святия Дух са били покръстени като части от едно тяло (1 Кор. 12:13), което е получило даровете на Духа (1 Кор. 12:7-11) и плодовете на Духа (Гал. 5:22-23).
Както Бог в Христос е имал Тяло, което е било храм, в който Той е пребивавал и чрез който е действал, така и първата църква като общество от спасени хора са съставлявали Господното тяло (1 Кор. 12:12), чрез което Той като глава е продължил Своето служение (Кол. 1:18). Господ Исус е казал: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас” (Йоан 20:21).
Той е установил в Църквата апостоли, пророци, пастири, учители и евангелизатори, за да могат да бъдат изпълнени многобройните задачи (Ефес. 4:11).
В ранното християнство не е имало никакви сановници; имало само мъже, които са били достойни за това високо призвание, и чието служение е било под ръководството и инспирацията на Святия Дух. Първите християни не са познавали нито свещеничество, нито които да са чиновници. Тогава църквата се е състояла от спасени и новородени хора, и като цяло е била царско свещенство и свят народ (1 Петр. 2:9; Откр. 1:6).
Петте служения, за които споменахме, се отнасят до църквата като цяло, а не са ограничени в рамките на отделни локални църкви. За отделните църкви са се грижили презвитери, или старейшини. Онези, които са заемали ръководна позиция са се наричали епископи и условието е било те да бъдат женени (1 Тим. 3:1-7; Тит 1:5-8). Имало е и локални църкви с няколко епископи, т.е. с повече от един старейшина в църквата (Фил. 1:1). Това в съгласие с Яков 5:14, където е написано, че който е болен трябва да извика църковните презвитери. В Ерусалим Павел и Варнава са били приети от църквата, от апостолите и от презвитерите (Деян. 15:4). Такъв е бил установения божествен ред в църквата по времето на ранното християнство.
Във всяка локална църква са били поставяни дякони, които са изпълнявали конкретни задачи: и от тях също се изисквало да бъдат женени (1 Тим. 3:8-13), за да са в състояние да дават съвети на хората от църквата, като изхождат от собствения си семеен опит, и по този начин да могат да помагат при решаването на брачните и семейните проблеми. Длъжноста епископ, както се практикува днес, не е била известна в ранното християнство. Според 1Тим. 3:15 църквата на живия Бог е основана от Христос, Който е основата и стълба, т.е. носещия елемент – истината. Фалша и своеволните тълкувания нямат никакво място в нея. Църквата е Божието учреждение на земята, и чрез нея трябва да се осъществява Божията воля както на небето, така и на земята.
През първите дни след основаването на новозаветната Църква се е проповядвало единственно чистото Евангелие, библейското учение и практика така, както са го проповядвали и практикували апостолите. Първата църква е била организъм, който е бил просмукан от живота на Христос, и тя е била водена от Святия Дух; по-точно казано тя не е била никаква организирана деноминация.
По-късно Павел и останалите апостоли са започнали да се сблъскват с ученията на лъжеучителите. И още от тогава е започнало плуралистичното развитие на църквата, различните духовни течения са съществували едновременно едно до друго. Към едното от тях са принадлежали истинските вярващи, които са се ръководили единствено от Словото и от Евангелието, проповядвано от апостолите, изпратени от Бога. Това са били хора, които са живяли според Словото. Йоан го обяснява по следния начин: „Който познава Бога нас слуша; който не е от Бога, не ни слуша. По това разпознаваме духа на истината и духа на заблудата” (1 Йоан 4:6).
Останалите течения на вярата са били смесица от истина и човешки тълкувания, които са се превърнали в основа на появилите се по-късно учения. В Писанието представителите на тези учения са наречени „лъжебратя”, които са се вмъкнали да служат в църквата, без да са били призовани от Бога за служение. Павел казва: „Колкото за промъкналите се лъжебратя…” (Гал. 2:4). Тези мъже са проповядвали друг Исус, получили са друг дух и са проповядвали друго евангелие (2 Кор. 11:4). Апостол Петър също предупреждава вярващите да внимават за лъжеучителите, които тайно ще въвеждат гибелни учения (2 Петр. 2:1-3). А апостол Юда казва за такива учители следното: „Горко им, защото тръгнаха по пътя на Каин, от алчност изпаднаха в заблуда като Валаам и упорство като на Корей ги погуби” (Юда 1:11). Лъжебратята са подправяли истината и са въвеждали в заблуда колебаещите се. Така са се появявали различните духовни течения.
Йоан е виждал в тези отклонения началото на движението на антихриста. „Анти” означава „против”, и затова всичко, което не е в съгласие с Христос и Неговото Слово, е против Него, т.е. е антихристовско. Йоан е написал: „От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане ясно, че те всички не са от нас” (1 Йоан. 2:19). Павел ги нарича и свирепи вълци (Деян. 20:28-30). Но за истинските вярващи, които са могли да разпознаят истината, в Откр. 2:2 е казано следното: „и си изпитал онези, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги разкрил като лъжливи”. Как са успели онези хора безпогрешно да проучат и да разпознаят, че тези мъже само се представят за апостоли, без да са такива? Хората просто са внимавали в това дали се проповядва същото, което са проповядвали Петър и Павел. Проверката трябва да става винаги на основание на словото, което са проповядвали апостолите, а също и на тяхната практика; това е единствената валидна основа. И така, ние установяваме, че въпроса за това кое е истина и кое е заблуда, е възникнал още в самото начало.
Цитираните библейски стихове съвсем ясно описват отклоненията, които впоследствие са се оформили като фалшиви течения и са развивали паралелно с църквата на Исус Христос. Още преди края на първи век вече са съществували различни лъжеучения и примеси. Някои са се придържали към учението на Валаам, други – на николаитите, а други пък са слушали жената Езавел, която се е представяла за пророчица и се е правила на учителка (Откр. 2:20).
Но ние можем съвсем точно да разбираме кое е правилното, защото Писанието ни предоставя чистото учение на апостолите. А освен това са ни показани и другите учения, въведени от хора без призвание. Все още важи призива „Всичко изпитвайте…” (1 Сол. 5:21). Много хора са си присвоили този призив като принцип, но за съжаление го използват по неправилен начин: те преценяват другите хора от становището на собственото си познание и от гледната точка на тяхното учение и практика, но не ги интересува факта, че пред Бога важи само едно единствено нещо, което е за всичко и за всеки, и това е цялостното свидетелство на Божието Слово.
Едновременно с църквата на живия Бог, която винаги вярва и действа така, както Христос я научил чрез Своите апостоли, през втори век са се появили много и най-различни течения. Тези учения са се отклонили от Словото, и са започнали да привличат в се по-голям брой слушатели. Разширили са тесния път и са съборили тясната врата. Всяка група се е стараела да привлече колкото се може повече членове, и това продължава до днес. Но за църквата на Исус Христос през всички векове важи следното обещание: ”Не бой се, малко стадо, защото вашият Отец благоволи да ви даде царството” (Лука 12:32). Онези, които принадлежат към това малко стадо слушат единствено гласа на добрия Пастир, Който е дал живота Си за Своите овце; те внимават в Неговото Слово. И през всички векове тази „еклесия” (избраната църква) е била онова малко избрано общество, което е следвало Пастира без да прави компромиси.
В следапостолския период като воини на вярата изпъкват Поликарп (умрял 155 г.), който е бил съвременник на Йоан, а също и Иреней (умрял 202 г.), ученик на Поликарп. Но при една по-внимателна преценка ще можем да установим, че това вече не е онази съвсем чиста вяра, която е била проповядвана от апостолите. Живият организъм постепенно е започнал да се превръща в човешка организация.
Развитието на църквата през третия век, до времето на Никейския събор през 325 г. сл. Хр., е много противоречиво. От пръв поглед се вижда как дегенериралото християнство е вземало все по-големи размери, докато е достигнало до признанието на император Константин, и по този начин се е превърнало в призната и уважавана сила в цялата Римска империя. Вярата е била превърната в нова философия. Ориенталската традиция, смесена с еленистичното мислене е лишила вярата от истинското ѝ съдържание. Появяват се и споровете за така наречената „христология”, които са предизвиквали много възмущения.
3 ГЛАВА
ТРАГИЧНОТО ОТКЛОНЕНИЕ –
НАЧАЛО НА ИСТОРИЯТА НА УНИЩОЖЕНИЕТО
Докато евангелието се е намирало още на еврейска територия и църквите са се състояли предимно от евреи, не е имало никакви спорове относно Божеството. Обаче по-късно, в христологичните разбори се е вмъкнал римския и гръцкия начин на мислене по отношение на боговете и богините. Духовния пророчески поглед – че това, което в Стария завет е предобраз на случилото се в Новия завет – постепенно е избледнявал, независимо от това, че още Тертулиян е казвал, че „Стария и Новия завет са едно“, и че „пророчествата са връзката между Стария и Новия завет” (Ф. Хаус. Бащите на християнството, стр. 30).
Християнството все повече е било поставяно на езическа основа посредством науката, наречена „христология” и постепенно е започнало да се отдалечава от иудейската си основа. Това е било в абсолютно противоречие с ерата на апостолите и следапостолския период. Стария завет е бил използван единственно във връзка с пасажи от Новия завет, като целта е била хората да бъдат настройвани против евреите. Във втори век слепите духовни водачи и римските императори са започнали да клонят към антиюдаизъм, т.е. расова умраза към евреите. [Неправилно е понятието „антисемитизъм” да се приема само по отношение на евреите, защото всички арабски народи също са семити – бел. от автора].
Римският император Константин, великия стратег, е използвал светското християнство, но не е искал да бъде в конфликт и с езичниците. В началото той е подкрепял както строителството на езическите храмове, така и строителството на църковните сгради. През 315 г. той е е издал закон, според който обръщането към юдаизма е било определено за тежко престъпление. Християнин, воден от някой евреин да се обърне към юдаизма, и евреина, който го е водил към това, са били осъждани на смърт. Неделята е била установена като ден за почивка чрез закон през 321 г. Но това все още не било всичко. Под смъртна заплаха Евреите са били принуждавани да „почитат” неделята и да се откажат от съботата. Всички тези наредби Констанин ги е издавал под ръководството и съветите на епископи, които по това време вече са били многоуважавани личности.
На вселенския събор на църквата в Никея през 325 г. сл. Хр. основни говорители са били Арий и Атанасий. Речите им са обширно описани в историята на църквата. Очевидно е, че Арий не е имал никакво познание за Христос. Но Атанасий е заявил, че „в Христос се е явил самият Бог. Бог ни е представил Себе Си и ни е спасил. В Него ние имаме самият Отец. …че в Исус самият Отец ни е спасил” (К.Д. Шмит. Основи на църковната история, стр. 98).
Това е момента, в който е стартирала римската религия. По времето на Никейския събор на църквата все още не е имало нито папа, нито кардинали, и не е съществувал никакъв римски епископ, който да е имал претенции за някакво специално признание. Но по този въпрос църковната история е доста зле датирана, манипулирана е, или направо е подправена. Никейския събор на църквата е бил свикан от самия император Константин, и той лично е взел патронажа над него. Целта му е била да обедини всички религиозни течения в една институция, която да бъде поставена в служба на държавата. Това се е осъществило: църквата и държавата са се обединили, и така се е появила „държавна църква“.
В 380 г. сл. Хр. Теодосий Велики и Грациян слагат край на всеобщата религиозна свобода. „На втория, екуменичен събор (381 г.), епископите са одобрили издадения през февруари едикт от император Теодосий I, в който той призовава всички римски поданници да приемат християнската триединна вяра, както е била формулирана на Никейския събор през 325 г. Така вярата в триединството на Бога Отца, Сина и Святия Дух е била издигната в официален символ на вярата за всички християни, в признатата от държавата религия” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 212). „Григорий от Ниса е бил една от централните фигури на втория Вселенски събор в Константинопол. Той защити Никейското кредо и решително формулира учението за триединството“ (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 214). „…от този момент всеки гражданин е задължен да стане правоверен християнин; езичниците и еретиците са били обявени за престъпници в държавата” (К. Д. Шмит. Основи на църковната история, стр. 83).
Всеки човек, на когото съвеста му не е позволявала да се подчини на тази диктатура и не е приел държавната религия, е бил считан за еретик. От този момент „държавната църква“, която съвсем незаконно си присвоява названието „християнска”, започва да преследва библейската общност.
По времето на папа Лъв Велики (440-461 г. сл. Хр.) тази универсална религиозна институция е преживяла огромен разцвет. Повечето историци, които са се занимавали с църковната история, го сочат като първи папа. В своя списък на папите, който включва 264 папи, включително и папа Павел \/I, Хердер е поставил папата Лъв I като 45ти папа. Към първите 15, които започват от апостол Петър, той е поставил въпросителна. А по-голямата част от протестантските историци поставят въпросителна пред първите 44, и всички те са на мнение, че историята на папството е започнала с Лъв I. Самият Лъв I е бил принуден да се примири с факта, че на халкидонския събор на църквата (451 г. сл. Хр.) той е бил поставен нaравно с епископа от Константинопол. Но тогава все още не се е говорило за някаква иерархия, обаче тя вече е била подготвяна.
Институцията на държавната църква е била окончателно завършена по времето на император Юстиниян (527-565), който е включил духовенството в редовете на чиновниците. Пределно ясно е, че основател на тази универсална държавна църква не е Христос, а политическите и религиозните водачи, чийто интерес е бил създаването на една централизирана власт в Римската империя. В църковната история от четвърти и пети век ние не се срещаме само със спасителната история на църквата на Исус Христос и различните отклонили се от нея течения, и които до този момент са имали своето развитие, и които междувременно са се оформили като една голяма религия; но сме изправени и пред най-жестоката история на унищожение от страна на световната „езическо-християнска“ институция.
Епископите са били превърнати във висши чиновници, които са имали както религиозна, така и политическа власт. В началото всички са били с еднакви титли, тъй като са били считани за духовни отци. Когато Рим станал столица на западния свят, римските епископи систематично започнали да претендират на предимство, така че постепенно са започнали да им раздават различни почетни титли. Първата титла е била „понтифекс максимус”, т.е. най-висшия епископ, който е избиран до живот. Преди това тази титла е принадлежала на най-висшите езически жреци, а също и на императорите, притежавал я също и Константин. Но това, което е съпровождало по-нататъшното погрешно развитие на тази папска религиозна институция, а също и свързания с това стремеж към признание, уважение и позиция на власт, остава за нас неразбираемо. „По времето на Бонифаций VIII (1294-1303) вярата в папата става условие за спасение, тъй като всички хора по света са му подчинени. А папа Григорий VII (1073-1085) в своя „Dictatus papae“ („Власта на папата“) казва: „Единственно римския понтифекс има правото да се нарича универсален” (Х. Хайнц. Между времето и вечноста, стр. 176).
Така се е появило едно религиозно псевдохристиянство, в което вече личното взаимоотношение с Христос загубва своята стойност, и в което на преден план е поставено членството в тази религиозна институция. Постепенно е бил отнеман авторитета на Христос и на Божието Слово, като е бил пренасян върху тази институция и нейните представители. Както Христос е глава на Своята Църква, така и папата става глава на тази универсална църква. Хората са били насилствено покръствани в нея и автоматично са ставали нейни членове, без да имат право на собствен избор. Така чрез тази небиблейска практика на кръщение и принудително членство е била положена основата на всенародната църква, а чрез въвеждането на църковния данък е била осигурена и нейната финансова база и власт.
Едновременно с бързоразвиващият се процес на „отдалечаване от Божието слово” съвсем естествено е станало и отделянето от еврейството, а по-късно и от еврейско-християнските църкви. Но това все още не е бил краят. Юстиний, който е бил епископ в Смирна (167 г. сл. Хр.) се е изказвал презрително за евреите. Той твърдял, че сега вече „Божия Израел” са християните, а евреите са предатели и отпаднали.
Мнението на апостол Павел обаче е било съвсем различно: „Защото в Христос Исус нито обрязването (евреите) е нещо, нито необрязването (народите), а новото създание. И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израел” (Гал. 6:15-16). Апостол Петър по този повод е написал следното: „Наистина виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден” (Деян. 10:34-35).
Полемиката против евреите е започнала много рано и е ставала все по-агресивна. Епископ Игнатий от Антиохия (98-117 г. сл. Хр) също е разпространявал противоеврейското мислене. Това, което са писали и говорили църковните представители против евреите в първите векове, е станало причина още тогава повече от един милион евреи да бъдат определени като убийци на Христос и Бога, и да бъдат убивани по най-различен начин. Заповедта „Не убивай” не е била валидна за тези лъжехристияни.
Теологът Хризостом (354-407 г. сл. Хр.) [по-късно наречен „Златоуст“ – бел. от преводача], един от най-големите врагове на евреите, е написал: „трябва да избягваме да се срещаме с евреите, точно както с дявола, те не са по-добри от прасетата и козлите… Синагогата не е само театър, тя е публичен дом, гнездо на разбойници, скривалище на нечисти животни и обиталище на демони… Християните не би трябвало да търсят помощ от еврейските лекари, а по–добре да умрат… да се отвърнат от евреите като от чума и като от унищожителна епидемия за човешката раса” (К. Дешнер. История на християнските престъпления, том 1, стр. 134).
Кирил (умрял 444 г. сл. Хр.), патриарх на Александрия, още тогава е говорил за „окончателното решение” на еврейския въпрос, което достига връхната си точка през 20 век. Киприян, Тертулиян, Атанасий, Иероним, Григорий Нисийски, Амброзий, Августин, Юстиниян и много други – повече, или по-малко са допринасяли за усилването на ненависта спрямо евреите, която се е пренесла и върху цялото духовенство (католическия клер) през всички времена. Духовенството пък от своя страна се е погрижило тази насъскваща срещу евреите политика да се затвърди в съзнанието на хората. Евреите са били обвинявани за всичко; и затова е трябвало да бъдат унищожавани по всички възможни начини. Изпълнило се е това, което Чивешкият Син е предсказал на Своите последователи: „Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога. И това ще направят, защото не са познали нито Отца, нито Мен. Но Аз ви казах тези неща, че когато дойде часът им, да помните, че съм ви ги казал” (Йоан 16:2-4).
Тези убийци са били убедени, че принасят служба на Бога и на църквата си поради това, че са пазели непокътнато учението си за триединството, което противоречи на монотеистичния юдаизъм. Преследвани са били също и християните, които са се чуствали свързани с Христос и не са могли да приемат система, изцапана с кръв. Дори и уважаваният реформатор Мартин Лутер не е могъл напълно да се освободи от омразата си към евреите, проникнала в тялото и кръвта му по времето, когато е бил католически монах. Четем: „Още и в последната си проповед на 15 февруари 1546 г. Лутер е казал, че лекарите евреи предписват лекарства, от които впоследствие човек умира” (Х. Гамм. Еврейството, стр. 64).
Тази омраза е нараствала все повече през вековете, и обвиненията срещу евреите са ставали все по-остри. За да бъде оправдана жестокоста, били са използвани дори и цитати от Писанието. Обаче е необходимо да поясним, че едно е когато Исус говори за невярващите евреи, но съвсем друго е, когато Той говори за вярващите евреи.
Имайки предвид това, което тази институция с упоритото преследване на целите си е причинила на евреите, на езичниците и на хора, които са вярвали по някакъв друг начин, тя би трябвало да си зададе въпроса: дали е допринасяла за спасението на хората, или е станала причинител на най-ужасяващо опустошение? Към всичко това се прибавят и войните, водени в неин интерес. Тя е преследвала, отчуждавала, убивала – и по този начин е станала собственик на една трета от цялата европейска територия през Средновековието. Тя си е присвоявала имоти на живи и на умрели. Царе и князе не са се осмелявали да ѝ се противопоставят, и са ставали нейни съучастници. „През 1286 г. Рудолф Хабсбургски е заявил, че евреите като хора и техните притежания принадлежат на неговата камара” (Х. Гамм. Еврейството, стр. 84).
Папата и епископите непрекъснато са проклинали евреите, и това е дало основата за жестоките преследвания на евреите от страна на римскокатолическата църква, а също и на всички друговерци. При Последния съд ще стане ясно дали за онези 6 милиона евреи, които са били убити в Европа по времето на така наречения „Трети райх”, ще отговарят само германците, или ще се иска сметка и от римскокатолическата църква. Почвата за католиците Хитлер, Химлер и Гьобелсовите йезуити е била подготвяна от много по-рано. Папата, както и прелъстителя Хитлер нееднократно са говорили за „провидението”.
Всеки, който е проявил интерес и е прочел за папите и техните деяния, е оставал потресен. Евреите и вярващите по друг начин са били считани за нищо. Йезуитския папа Лъв VIII (1878-1903) е заявил: „Да бъде проклет всеки, който казва, че Святия Дух не иска да умъртвяваме еретиците” (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 167). От кога Святия Дух убива? Според Светото Писание, Святия Дух оживотворява. Но тази институция е провъзгласявала за еретик всеки, който не е следвал направлението, която тя е давала, а духовенството ѝ си присвоявало правото да ликвидира такива хора. От тази гледна точка можем да разберем позицията, която е заел папата Пий XII по отношение на убийствата на евреите преди и по време на втората световна война. Еврейска синагога, която е била само на хвърлей място от Ватикана, е изгоряла, а папата не е казал дори и една дума. А в новопостроената синагога сегашния папа е позволил на поразените със слепота евреи да го прославят като Месия, когато в негова чест са пяли 150 псалом.
При първата си среща с Аврам, Господ му е дал това обещание: „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя онези, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те проклина” (Бит. 12:2-3). Всеки, който твърди, че вярва в Бог и в Неговото Слово, е длъжен да помни тези думи. Еврейската строга изповед на вяра е „ЕДИН БОГ“. И именно това дразни епископите, които са дошли от езичеството. В началото те не са искали да имат нищо общо с евреите, а по-късно вече и с Бога на евреите. Така от еврейската дума „Машиях” („Месия”) е станало гръцкото „Христос” („Помазаник”); а от еврейското „Йешуа” станало гръцкото „Йесус”. Тази формулировка на Божеството според елинистическо мислене е била напълно чужда както на Бога, така и на израелския народ. Освен това в Новия завет няма и намек за някаква вражда спрямо евреите, както се опитват да твърдят някои историци. Очевидно те не са забелязали това, което Господ е казал: „…спасението е от юдеите” (Йоан 4:22).
Още пророците в Стария завет са пророкували, че в спасението ще бъдат включени и другите народи. „Аз, Господ, те призовах в правда и като хвана ръката ти, ще те пазя и ще те поставя за завет на народа, за светлина на народите” (Ис. 42:6). „…ще те дам още за светлина на народите, за да бъдеш Мое спасение до земния край“ (Ис. 49:6б).
Господ е започнал с евреите, като е казал: ”…по-добре идете при изгубените овце от Израелевия дом” (Мат. 10:6). Петър е първият апостол, който лично е присъствал при спасението на римския стотник Корнелиус и целия негов дом (Деян. 10). Господ е казал на Павел: „Тръгвай, защото ще те пратя далеч между езичниците” (Деян. 22:21). Съвсем ясна е и мисийната заповед към апостолите: „Идете и научете всички народи…” (Мат. 28:19). Църквата на живия Бог е съставена от хора от всички народи, езици и нации.
Световната Римска империя е била навсякъде, и затова римската държавна църква е могла да използва всички средства, за да постига целите си. Всъщност при тях не е ставало въпрос за „похристиянчване”, а само за „покатоличване”. Слушайки проповядването на Евангелието хората на са били водени към вяра в Христос, а просто са били принуждавани да приемат католическата държавна религия. По времето на хилядолетната неограничена власт на римскокатолическата църква земята се е напоила с кръв. Броя на мъчениците не може да се каже с точност, но се предполага, че са били около 68 милиона. Към всички хора, които са вярвали по друг начин, са се отнасяли като към животни за лов. Борбата срещу Реформацията е била кървава, като са били използвани всички възможни средства. Така че тази институция не е имала нищо общо с Евангелието като спасителна вест. Точно обратното – чрез съюза на светската и религиозната власт се е вършило зло. Всички са чували за испанската инквизиция, за процесите с магьосници и за преследванията на всички вярващи друговерци по друг начин из цяла Европа. През вартоломеевата нощ (23-24 август 1572г.), по време на така наречената „кървава сватба” само в Париж са били убити 3 000, а в цяла Франция повече от 20 000 хугеноти. „Папа Григорий XIII е отпразнувал убийствата на френските протестанти с отслужена литургия „Te deum“ [християнски химн „В името на Бог“ – бел. на преводача] (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 437).
Римскокатолическата църква е направила такива промени в учението, че от първоначалната оригинална вяра не е останало нищо, забранила е и четенето на Библията. Наистина потресаващ е факта, че евреи и библейски вярващи християни са били изгаряни на клада заедно с Библиите им. Какъв е бил този страх от Библията?
4 ГЛАВА
НЕСЪСТОЯТЕЛНИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НА ПАПАТА
Както вече обяснихме, римскокатолическата църква не е възникнала преди 2000 години, а преди 1600 години. Затова не е изненадващ факта, че нито учението, нито практиката ѝ имат нещо общо с първата църква. Доктриналните понятията като „кръщение”, Господна вечеря”, „покаяние” и т.н. са останали, но значението им е било променено, а провеждането им на практика е съвсем различно от това на първоначалното християнство.
Никъде в Светото Писание не се споменава за някакъв папа, или за „наследник на Петър”, нито за „заместник на Христос”, или за „апостолско наследство”. И за да оправдаят напълно произволните си претенции, бил е поставен акцент върху отделни места от Библията. Например като начало думите на Исус в Мат. 16:18: „Ти си Петър (петрос) и на тази скала (петра) ще съградя Моята църква и портите на ада няма да я надвият”. Тук Господ не казва: „На теб ще съградя…”, а е казал „на тази скала…” Думата „петрос” значи „камък”; а Църквата е трябвало да бъде съградена върху скала (петра).
Ако някой желае, може да прочете в гръцкия текст на Новия завет местата, където се говори за скала (петра). Абсолютна безмислица е твърдението, че Господ на Небесата би съграждал църквата Си върху човек, пък било то и най-големия пророк, или апостол. Петър е бил един камък (петрос), който може да бъде преместван; той не е бил неподвижна скала (петра). Само пет стиха след онова място Господ се обръща към Петър с думи: „Махни се от Мен, сатана; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките” (Мат. 16:23).
Петър е получил откровението кой е Христос, и Църквата се съгражда именно върху това откровение за Исус Христос. Преди да четем стих 18, трябва да прочетем стих 17: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Моят Отец, Който е на небесата”. От контекста разбираме, че Петър е получил откровението за Исус Христос от небето: „Симон Петър отговори: Ти Си Христос, Син на живия Бог” (стих 16). Преди това Господ е попитал: „А вие какво казвате? Кой Съм Аз?” (стих 15). Отговора на този въпрос е дошъл чрез Божието откровение; и именно върху това откровение за Исус Христос е основана Църквата.
Стих 19 на същата глава „Ще ти дам ключовете на небесното царство…” също е бил изтълкуван манипулативно. Тук в стиха става въпрос за ключовете на Небесното царство. Йоан Кръстител е проповядвал: „Покайте се, понеже наближи небесното царство” (Мат. 3:2). И за нашият Господ четем: „Оттогава Исус започна да проповядва, като казваше: Покайте се, защото наближи небесното царство” (Мат. 4:17). Същото ни е показано и в Лука 16:16: „Законът и пророците бяха до Йоан; оттогава Божието царство се благовества…”
В деня на Петдесятница първите хора са проникнали в Божието царство и са получили предимство пред Йоан Кръстител, който само го е проповядвал. „Истина ви казвам: Между родените от жена не се е издигнал по-голям от Йоан Кръстител; обаче най-малкият в небесното царство е по-голям от него. А от дните на Йоан Кръстител до сега небесното царство насила се взема, и които се насилят, го грабват” (Мат. 11:11-12).
Петър е бил упълномощен и е използвал правилно ключовете на Небесното царство. Още в началото на новозаветната Църква той е дал наредби, които са валидни и до днес.
Символа на ключа е лесно разбираем. Който има ключ от някоя къща, може да влезе вътре в нея. Който има ключ от кола, може да я кара. Който притежава ключовете от Небесното царство, има достъп до царството на Бога и отваря неща, които до тогава са били затворени, и разкрива скритото. По времето на Новозаветната църква всичко е било твърдо установено чрез силата на Божието призвание, и не подлежи на промяна. Господ Исус строго е смъмрил тогавашните духовни водачи, казвайки: „Горко на вас, законници! Защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте и на влизащите попречихте” (Лука 11:52). Много е вероятно и днес да се намираме в същата ситуация.
Това, което Исус е казал на Петър: „..и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата” (Мат.16:19), също е разбрано погрешно и се използва по неправилен начин.
При основаването на Църквата всичко, което апостол Петър е казал и е установил като правило относно покаянието, водното кръщение и кръщението със Святия Дух, е било под прякото водителство на Святия Дух. Затова то е валидно завинаги както на небето, така и на земята. Това е значението на ключовете.
Това Божие пълномощно не се е отнасяло само за Петър, който е проповядвал в часа на раждането на Новозаветната църква, но впоследствие е било пренесено и върху цялата църква. Това се разбира ясно от текста в Мат. 18:18, където намираме същите думи, само че в множествено число: „Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата”.
И така, ние виждаме как това пълномощно, което е получил онзи мъж на първия час, за да бъдат установени ученията в църквата, е било предадено и на самата църква, за да проповядва и тя същото учение. Същото пълномощно се отнася и до всеки един вярващ. Когато по онова време някой не се е вслушвал в поучението на църквата, което е било основано върху Словото, бил е считан за невярващ. Така че това Божие пълномощно не се отнася само за един единствен човек, но важи и за цялата Църква. Разбира се, то не бива да се използва своеволно, а трябва да бъде в съгласие с Божието Слово. Само тогава ще може да се изпълни онова, което е написано в следващия стих: „Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Моя Отец, Който е на небесата” (Мат. 18:19).
Трябва да бъде обяснено и още едно място – Йоан 20:21-23. Там Господ казва на апостолите: „Мир вам! Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас. И като каза това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух. На които простите греховете, простени са им; на които задържите, задържани са”.
Това място в Писанието е разбрано съвсем погрешно от римската църква и тълкуването му е напълно небиблейско. Няма човек, на когото да му бъде дадено да да прощава грехове. Това може да го направи единствено Бог. Но когато се проповядва Евангелието, хората получават вяра в Христос и в извършеното изкупително дело на кръста, и така те могат да приемат с вяра, че Бог им е простил греховете. Абсолютно сигурно е, че съществува човек, който би могъл да прости собствените си грехове, или греховете на другите хора, защото Писанието на много места съвсем ясно казва: „…че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всички народи…” (Лука 24:47). „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ви престъпления” (Кол. 2:13).
Тогава какво е значението на следващата мисъл, изказана в множествено число: „На които простите греховете, простени са им…“? За кого се е отнасяло това и в каква връзка е било казано? Казано е на апостолите след възкресението на нашия Господ, и е било свързано с поверението, което са получили. Тук става въпрос за грях, който е бил извършен спрямо упълномощения служител на Евангелието. Когато нашият Господ е изпълнявал служението Си на земята, много хора са съгрешавали, като са го отъждествявали с Велзевул. Но Той е казал: „Затова ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости. И ако някой каже хула против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже дума противСвятия Дух, няма да му се прости – нито в този свят, нито в бъдещия” (Мат. 12:31-32). Така че това се отнася за мъжете, които от момента на изливането на Святия Дух в деня на Петдесятница, и до наши дни са упълномощени за служение в силата на Божественото призвание.
Ако някой човек обижда Божия служител, преследва го, или го убива с камъни, служителят може да му прости този грях. Самият Исус ни е дал пример, като е казал: „Отче, прости им, те не знаят какво правят” (Лука 23:34). Когато са убивали Стефан с камъни, той се е молил: „Господи Исусе, приеми духа ми.Господи, не им зачитай този грях!” (Деян. 7:58-60). Обаче ако някой богохулства срещу действието на Духа, или срещу даровете на Духа, които се проявяват чрез Божия служител, тогава този грях остава непростен. Божият мъж може да прости само тогава, когато нападките се отнасят до самия него. Това е обяснено и в молитвата „Отче наш”: „Прости ни греховете, както ние прощаваме на нашите длъжници” (Мат. 6:12). „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и вашият Отец, Който е на небесата, вашите прегрешения” (Марк 11:25). Дори ако някой се провини против брата си и седемдесет пъти по седем, ние трябва да си прощаваме взаимно (Мат. 18:21-35).
Така че ако някой обижда Божия служител, може да му се прости. Обаче ако чрез този служител действа Святия Дух, а някой богохулства срещу това действие, бунта вече не се отнася до човека, когото Бог е използвал, а е насочен пряко към Святия Дух. По този начин човека, който е богохулствал, е виновен пред Бога, извършил е грях срещу Святия Дух, и този грях не може да бъде простен. Той остава непростен – това е „грях за смърт”, т.е. вечно отделяне от Бога. Но иначе всеки човек е грешен пред Бога и прощението на греховете си може да го получи единствено от Него. „…който прощава всичките ти беззакония” (Пс. 103:3). „Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити” (Римл. 4:7).
Ще обобщим: практиката на римскокатолическата църква е небиблейска. От самото раждане и до смърта на хората, в нея се благоречи и се прощават грехове. Обаче след като даден човек умре, най-тържествено се съобщава на близките му, че независимо от всички святости, дори и последното помазание, този човек в момента се намира в чистилището. Едва там той ще бъде очистен от всичките си грехове, които на практика са му били прощавани през целия му живот! Какъв парадокс! Между другото: чистилището, както и останалите им учения и догми са само една измислица.
Швейцарския реформатор Х. Цвингли е казал по този повод следното: „И тъй като чистилището – така се казва онова измислено огнено наказание – не може да бъде доказано чрез Библията, как е възможно да сме толкова глупави да вярваме на такива мъгливи и подозрителни глупости? Та нали ни е известно, че същите онези личности, които защитават чистилището и ни учат как да го гасим, сами се предлагат като пожарогасители. Те казват: „трябва да платиш; огъня ще изгасне най-бързо след като този, на когото е платено, отслужи литургия, помоли се и изпее псалми“. Затова те отслужват литургии, пеят псалми и си протягат ръцете за пари” (Х. Цвингли. Основни учения : Теология. 2-ра част, стр. 193-194).
След основаването си тази универсална църква е въвела и е обявила за догми много неща, които нямат абсолютно нищо общо с християнството като такова. На първите християни не им е било известно нищо за палене на свещички, за тамяна, или светена вода. Същото се отнася и за канонизирането и беатификацията, т.е. обявяването на умрели католици за светии (блажени), чрез така нареченото благоречение, като впоследствие започват и да им се покланят. У първите християни не е имало ежедневно отслужвана литургия с жертвоприношение, нито са се покланяли на Божията майка, нито е имало манастири. Пред мен има списък на различни заявления и декларации, които ще разгледаме по-късно, включително и тази за безпогрешноста на папата, издадена през 1870 г., и която е била приета, въпреки силната опозиция в техните собствени редове (в Германия 79 теолози са били „против“, а само 25 – „за“), а също и догмата от 1950 г., че Мария се възнесла на небето с тяло и душа.
Всички тези неща са лишени от каквато и да било библейска основа, защото в Библията е написано: „И никой не се е възкачил на небето, освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син, Който е на небето” (Йоан 3:13).
Тържественото изявление на папа Пий XII трябва да бъде определено като антихристовско, защото е в абсолютно противоречие със заповедите на Исус Христос. На Ефеския църковен събор в 431 г. сл. Хр. Мария е била обявена за „Родителка на Бога”. По-късно са започнали да я титулуват като „Божия майка”, „небесната царица”, „посредничка”, „помощница”, „ходатай”, „майка на всички милости”, „майка на църквата”, а също и „унищожителка на змията” (тази, която е смачкала змията). Повечето от тези „титли” са били пренесени от Исус върху Мария, и са антихристовски. Той е Царят, Той е Посредникът, Той е Ходатаят. Той е смачкал главата на змията. Ако всички тези неща ги е свършила Мария, тогава какво е направил Исус, и в такъв случай кой е Той?
Реформатора Мартин Лутер е изказал много сполучливо мнението си за църковните съборите и за взиманите там решения, за декларациите им, както и за изявленията на папата. Думите, които е казал Лутер на 18 април 1521 г. в съвета във Вормс, са влезли в историята. „Тъй като не вярвам нито на папата, нито на съборите, защото е известно, че те нееднократно са се заблуждавали и са си противоречили, затова ако не бъда преубеден посредством свидетелствата на Писанията, или посредством ясни доводи на разума, то аз ще остана в подчинение на цитираното от мен слово от Писанието, а душата ми ще остане в плен на Божието Слово. Аз не мога и не искам да се отричам от нищо, защото действие, което е в разрез със съвеста не е безопасно и не е благочестиво. Господ да ми помогне. Амин!” (Ф. Хаус. Отците на християнството, стр. 147).
Историята е доказала колко погрешими са били папите. „До края на тридесетгодишната война е имало 245 папи, включително 24 антипапи и — съгласно една легенда, която дълго време се е считала за истина — една жена папеса. 19 от тях са напуснали Рим, 35 са властвали в чужбина, 8 не са били на власт по-дълго от един месец, 40 – само една година, 22 са били на власт 2 години, 54 – 5 години, 57 -10 години, 51 – 15 години, и само 10 са властвали повече от 20 години. От тези 245 папи, 31 са били провъзгласени за узурпатори (самозванци, взели власта насила) и еретици, а 64 от всички легитимни папи са умрели от насилствена смърт. 18 папи са били отровени, 4 – удушени, а 13 са умрели по различен начин” (Е. Росенов. Против власта на свещениците, том I, стр. 42).
Рим, по-точно Ватикана, си е присвоил един универсален авторитет, който не може да бъде признат от Словото. Това е светска власт под покривалото на набожност. Легендата, че Петър е бил в Рим и че там дори 20 години е бил епископ, е само един жалък опит да се извини измисленото, но то е твърдение, което е изключително важно за римскокатолическата църква. Историците споменават само някакъв Симон Маг, който със своите магьоснически трикове е направил голямо впечатление на римския сенат. Трябва да подчертаем, че мисийните пътувания на Петър, както и тези на Павел, са описани съвсем точно в Библията, така че няма никакво място за съмнения и догадки. Ако Петър е пътувал за Рим, това със сигурност би била голяма сензация и е повече от сигурно, че щеше да бъде описана някъде.
Според Галатяни 2:9 Петър, Яков и Йоан са си стиснали ръцете с Павел и Варнава в знак на това, че Павел и Варнава ще отидат при езичниците, а Петър, Яков и Йоан при евреите. В края на посланието си до църквата в Рим, Павел изпраща поименно поздрави на около двадесет души, но името на Петър не се споменава.
Ако изучаваме внимателно Божието Слово и развитието на религията, ще ни стане ясно, че нито едно учение въведено от римските католици не може да издържи изпита на Писанието. „Естествения” авторитет на папата е напълно необоснован. В цялата църковна история никъде не се споменава за някой папа, който да е приел своето призвание лично от Бога. Точно обратното. На всички е известно, че папата се избира от колегията на кардиналите – конклава [буквално „заключени” група от 120 кардинали, по-млади от 75 години, които са затворени в Сикстинската капела във Ватикана за неопределено време, докато се избере новия папа – бел. на прев.].
5 ГЛАВА
КОЯ Е МАРИЯ
Сега ще разгледаме какво е направил Бог, а какво са направили хората със скромната и чиста Мириам. Защото така се е казвала онази девойка Мария. Тя е била въпросната девица, при която се е изпълнило обещанието, дадено от Господ чрез пророк Исая: „Ето, девица ще зачене и ще роди син, и ще го нарече Емануел” (Ис. 7:14).
В някои нови преводи на Библията е използван израза „млада жена”, вместо „девица”. Това силно променя целия смисъл. По времето на онова събитие, Мария не е била „млада жена” – такава тя е станала по-късно; когато Святия Дух я е осенил, тя е била девица. Отличителните белези на девицата са чистота и девственост.
„А рождението на Исус Христос стана така: след като майка Му Мария беше сгодена за Йосиф, още преди да се бяха събрали, оказа се, че тя е заченала от Святия Дух” (Мат. 1:18).
Йосиф е бил толкова силно разочарован, че искал да я напусне. Ние можем да се вживеем в неговото положение и да го разберем как се е чуствал. „А мъжът Йосиф, понеже беше праведен, а пък не искаше да я изложи, намисли да я напусне тайно” (стих 19). Той не е искал да прави скандали, но се е чуствал толкова обиден, че решил да се раздели с нея. „Но когато намисли това, ето, ангел от Господа му се яви на сън и каза: Йосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария, защото заченатото в нея е от Святия Дух” (стих 20).
На това място в Писанието за първи път е казано, че годеницата му по-късно е станала негова съпруга. Който чете по-нататък ще разбере, че Йосиф е действал точно според указанията, които е получил. ”И така Йосиф, като стана от сън, направи както му заповяда ангелът от Господа и взе жена си; но не я познаваше, докато тя не роди първородния си син; и Го нарече Исус” (стих 24). Написано е пределно ясно. Йосиф е имал съпружески взаимоотношения с Мария едва след раждането на Исус Христос. От техния брак са се родили четирима сина и няколко дъщери; броя на момичетата не е уточнен. „Не е ли Той синът на дърводелеца? Майка Му не се ли казва Мария, а братята Му Яков и Йосиф, Симон и Юда? И сестрите Му не са ли всички сред нас?” (Мат. 13:55-56). Такава е библейската истина. Всичко останало е измислица, която има за цел да бъде прославена Мария.
Още в евангелието от Матей 1:16, в родословието на Исус, Йосиф е посочен като мъж на Мария. Ние ще приложим още свидетелства, за да докажем, че е имало семейство, от което са се родили деца. Евангелиста Марк ни съобщава за това в 6 глава 3 стих. А Лука ни информира, че майката Му и братята Му са Го търсили. „И Му известиха: Майка Ти и братята Ти стоят отвън и искат да те видят. А Той им отговори: Моя майка и Мои братя са тези, които слушат Божието Слово и го изпълняват” (Лука 8:20-21).
Исус не е дошъл на земята с цел да укрепва роднинските си връзки, и затова не е могъл да обръща особенно много внимание на земната си майка и на децата, които тя е родила. Затова правейки корекция, Той е обяснил кои са Божиите деца (братята Му), че те са онези, които действат според Божието Слово.
Но и по онова време погрешната инспирация също е съществувала. И това ни е известено: „И когато говореше това, една жена от множеството Му каза със силен глас: Блажена утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал. А Той каза: По-добре кажи: Блажени онези, които слушат Божието Слово и го пазят” (Лука 11:27-28). Какъв хвалебствен глас се е издигнал там! Но Господ веднага го е коригирал.
За да може култа на Мария да бъде по-добре подкрепен, стих 28 в 1-та глава на евангелието от Лука е бил преправен, или съзнателно лошо преведен. „И като дойде ангелът при нея, каза: Здравей, благодатна! Господ е с теб; благословена си ти между жените”. Но в католическия катехизъм четем: „Здравас Мария, пълна с милост, Господ е с теб”. Има огромна разлика между това някой да е омилостивен, и това, да е пълен с милост.
Мария е живяла така, както са живяли и останалите момичета по онова време. Преди архангел Гавриил да отиде при нея, тя се е сгодила за Йосиф и е искала да се омъжи за него. И на сгодената Мария ангелът е казал: „Не бой се Мария, защото си придобила Божията благодат” (стих 30). И затова тя е отговорила: „Аз съм Господна слугиня, нека стане според думите ти. И ангелът си отиде от нея” (стих 38).
В Светото Писание няма нито едно място, в което да се казва, че сме зависими от милоста на Мария, или от благоволението на Йосиф. Божията милост се е изявила в Словото, което е станало плът и е пребивавало между нас (Йоан 1 гл.), а и до днес тази милост можем да я намерим единствено у Спасителя: „И ние всички приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат; защото законът беше даден чрез Мойсей, а благодатта и истината дойдоха чрез Иисус Христос” (Йоан 1:16-17). Също по този въпрос свидетелството на Писанието е съвсем ясно.
Синът не лежи на гърдите на майка си, нито в нейните прегръдки, както ни го показват безбройните изображения, а според написаното Той е в лоното на Отца. „Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви” (Йоан 1:18). Всички така наречени „изпълнени с любов” картини на символично изразените майка с дете, са били взаимствани от езическия култ към богинята на плодородието. Тази лъжа е подвела много хора и ги е отклонила от пътя на служение на Бога, като ги е завела на пътя на идолопоклонството. Исус не е „завиждания” плод на Мария, както погрешно се поучава. Мария е била само носителка на Божията субстанция.
Следващите стихове ни е показват как Мария е действала по човешки неправилно. След празника на пасхата в Ерусалим хората се връщали по домовете си; само дванадесетгодишния Исус останал в храма, без някой от семейството му да забележи. „И след три дни Го намериха в храма, седнал между законоучителите“ (Лука 2:46). Естествено, че Мария се е тревожила и затова явно не е осъзнавала какво казва, когато Го е смъмрила: „Синко, защо постъпи така с нас? Ето, баща Ти и аз наскърбени Те търсихме” (Лука 2:48).
Отговора на момчето е ясна корекция на това изявление: ”Защо Ме търсите? Не знаете ли, че трябва да бъда в дома на Моя Отец?” (Лука 2:49). Той не е имал предвид дърводелската работилница на Йосиф, а дома на Своя небесен Отец. Исус е поправил грешката, която е допуснала Мария, посочвайки Йосиф като Негов баща.
Ние можем да видим, че Мария също се е нуждаела от милост и спасение, тъй като и тя, след възнесението на Исус Христос на небето, е отишла в онази горна стая, където на Петдесятница 120 ученици са получили кръщението със Святия Дух. „Всички те единодушно бяха в постоянна молитва с някои жени и Мария, майката на Исус и братята Му” (Деян. 1:14). За братята Му, които също са били в горната стая е писано, че отначало те не са вярвали в Него. „Защото дори и братята Му не вярваха в Него” (Йоан 7:5).
По онова време никой не се е покланял на Мария; и тя е била една от тези, които са се молили да получат Святия Дух. Личното преживяване на кръщението със Святия Дух е задължително за спасението на всяко Божие дете, също и за Мария.
Говори се, че „Синът ще изпълни всяко желание на Мария”. Къде е написано това? По този начин в хората се пораждат само погрешни представи и надежди. В основата на това твърдение стои представата, че Исус е Син на Бога и на Мария. Само че в Писанието никъде няма и намек за такова нещо. Исус е Божи Син. Мария е била само един използван съд.
Когато на сватбата в Кана Галилейска се е свършило виното, Мария казала на Исус: ”нямат вино”. А Исус и отговорил: „Защо се грижиш за Моите неща, жено? Часът Ми още не е дошъл” (Йоан 2:3-4). Този остър отговор на една обикновена реплика идва да покаже, че никакъв човек не може да оказва влияние върху Него, нито Мария.
Но от друга страна бихме могли да се поучим от съвета, който Мария е дала на слугите. ”Каквото ви каже, направете го” (стих 5). Това е поучително за всички.
За родните братя на Господа не се споменава само в евангелията. И Павел също е писал за тях. „Нямаме ли право и ние, както другите апостоли и братята на Господа и Кифа, да водим жена от сестрите?” (1 Кор. 9:5). А на Галатяните апостола пише: „а друг от апостолите не видях, освен Яков, брата на Господа” (Гал. 1:19).
Трябва да отбележим, че от деня на възникването на Новозаветната църква в деня на Петдесятница, т.е. от Деяния на апостолите 2-ра глава и до последната глава на Библията, Мария повече не се споменава. За библейски вярващите християни това е съвсем разбираемо. Мария е изпълнила своята задача. Духът на идолопоклонството не е пребивавал в първите християни. Те са били изпълнени със Святия Дух, и не са се покланяли на сътворението, а на Сътворителя.
„…Абсолютно небиблейското поклонение и обожествяване на Мария е започнало в 7 век. Молитвата „Аве Мария” е била въведена в 12 век. След това в 1140 г. е прибавен празника на „непорочното зачатие”. В 12 век е въведена и молитвата с броеница. Католическата църква иска да спечели целия свят за себе си в знака на Мария. Затова култа на Мария се е засилил неимоверно след втората световна война…“ (О. Маркман. Грешките на католическата църква, стр. 48-50).
Ние лесно можем да разпознаем дали действа Святия Дух, или духа на антихриста, според това, което се поучава и според това, което се практикува. Според онова, което се проповядва и практикува, ние можем лесно да разпознаем дали действа Святия Дух, или духът на антихриста. Трябва да се подчертае, че библейската Мария, на която е било казано: „Блажена е тази, която е повярвала, че ще се сбъдне казаното и от Господа” (Лука 1:45), и която отговорила: „Ето, Господната слугиня, нека да стане според както си казал” (Лука 1:38), е съвсем различна Мария от тази, която е била издигната в култ като богиня, а на събора в Ефес през 431 г. сл. Хр. е била обявена за „богородица”.
6 ГЛАВА
КАКВО Е КУЛТА НА МАРИЯ
Според свидетелството на Писанието, предмет на вярата, поклонението и хвалението може да бъде единствено Бог. Ако на Неговото място е поставен някой друг, това вече е суеверие и идолопоклонство. Протестантските теолози са писали подробно за тези неща. Някои неща ще ги изясним по-подробно.
Не съществува абсолютно никакво оправдание за култа на Мария. Появяванията на Мария на различни места по света изобщо не са обещани в Библията. Повече от хиляда години след Христос такива неща не са е случвали. Странното е, че всички явления на Мария са ставали в католическите държави като Полша, Португалия, Испания или Франция. Тя не се е появявала в протестантските, будистките и мюсюлманските държави, което е учудващо, ако от това зависеше спасението на хората. Но за успокоение на всички трябва да кажем, че тя изобщо не може да се появи, точно както не би могъл да се появи Йосиф, Петър, или който и да е друг човек. Това се случва единствено в човешките представи, защото хората така го желаят. И ние задаваме въпроса: Кой е почитаният и прославяният на всички тези места? Исус, или Мария? Какъв е този дух, който не почита Исус, а почита Мария? Със сигурност не е Святия Дух. Това е духът на лъжата. О. Маркманн в главата „Демоничния култ на Мария” пише следното: „Мистичния култ около Мария също има знака на демонични влияния. Още в първите векове има съобщения за поклонение на Мария. Особено влияние за развитието на този култ е оказал езическия култ към богините-майки“ (О. Маркман. Грешките на католическата църква, стр. 47).
От кога Бог има майка? Самия този израз е небиблейски. Тя не е Божията майка, а само е родила нашия Господ и Спасител Исус Христос. В Ефес хората са крещяли: „Велика е ефеската Артемида!” (Деян. 19:28). Сега на мариологичните конгреси се пее: „Велика е Мария”. Виждаме как нещата се повтарят: сваля се едната, възкачва се другата. Началото на вече доста разпространения култ на Мария започва през 5 век. Артър Древс е написал: „От историческа гледна точка поклонението на Мария ни рисува една картина, от която човек го обхваща жал към цялото човечество. Това е история на най-детинските измислици, на смелите фалшификации, на преиначаване на нещата, на тълкувания, на фантасмагории, изтъкани машинации от човешко нещастие и мизерия, йезуитските хитрувания и стремежа за власт на католическата църква – това е един театър, който ни кара да плачем и да се смеем: истинска божествена комедия” (К. Дешнер. Отново закукурига петелът, стр. 401).
Започвайки с „Аве Мария” и стигайки до догмата за нейното телесно възнесение на небето – всичко е небиблейско и затова не може да бъде истина. Това са измислици, които са били въвеждани от римскокатолическата църква в продължение на 1600 години. Днес всичко се приема така като че ли именно това е „християнския символ на вярата”, но истината е, че то е антихристовското, унищожително дело на врага, чиято цел е да отклони човечеството от единствено спасителната вяра в Исус Христос, като ги завежда при неспасителното поверие за Мария. Това са го констатирали, и ясно и открито са го заявявали много известни теолози още от времето на Реформацията, и го заявяват и до днешни дни.
Поверието за явяването на Мария на различни места е отвратително в Божиите очи, защото по този начин много искрени хора са заведени в заблуда. Пастора Маркманн пише за сегашния папа (Йоан Павел II) следното: „Не е ли богохулство това, че при своето посещение в Полша папата слага в краката на черната мадона от Ясна гора в Чентохов златна роза и в тихо изтъпление пред този идол казва: „Изцяло твой”. Тази молитва към Мария – „Тотус туус” – е избрана от него като водеща в неговия понтификат, както и за целия негов свещеннически живот. Молитвата в Полша, отправена към черната мадона, той завърши с думи: „На теб посвещавам цялата църква – до края на земята. Посвещавам ти цялото човечество и всички хора, моите братя, всички народи и народности. На теб посвещавам Рим и Полша чрез твоя служител, свързан с нова връзка на любовта. Майко, приеми ни! Майко, не ни напускай! Майко, води ни!“ (О. Маркман. „Последното време. Грабването. Антихриста“, стр. 32-33). Мария е била обявена за майка на римскокатолическата църква. Тя не е царица на Небесното царство, но е царицата на римскокатолическата световна империя.
Според книгата „Фатима” от Хоакин Мария Алонса, на 13 май 1917 г. Мария се е явила в сияние на три деца овчарчета. След това числото 13 се повтаря: на 13 юли 1917 г. „святата дева” е помолила тези три деца да дойдат отново след месец. На 13 септември 1917 г. вече при петото посещение тя била казала: „Искам да дойдете тук на 13 октомври и да се молите с броеница…” До шестото явление на 13 октомври, броя на хората, които са отишли да посетят онова място, е бил около 50 000 души. Години наред след това милиони хора са пътували до там, за да изкажат пред Мария скърбите и молбите си, като изобщо не са осъзнавали, че и самата Мария се е нуждаела от Божията помощ, и че никога не е била в състояние да помогне на който и да било човек.
Във Фатима, Португалия, поклонението на Мария е изразено чрез много статуи и картини. Папа Йоан Павел е клечал пред една от тях. Този култ изцяло противоречи на първата заповед: „Не си прави кумир, или каквото и да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят” (Изх. 20:4-5).
Хората, които изработват, или се покланят на разни образи, се нареждат в редицата на онези, които мразят Бога. В крайна сметка тук става въпрос за религиозен танц около златното теле. Някои хора си имат разни свои светии, други – най-различни изображения; а някои дори пренасят нагоре надолу и направен от хората Христос.
Това ми напомня за един разговор, който проведох в един санаториум с няколко души от гостите. Аз попитах дали някой от присъстващите има лично взаимоотношение с Христос. Една дама спонтанно ми отговори: „Аз продадох моя Исус”. В първия момент всички останахме учудени, но тя ни обясни, че колекционира старинни предмети и че имала скулптура на Исус, висока около 1,25 м, която тя продала на някаква църква.
По цялия свят съществуват милиони различни изработени образи, които са мерзост пред Бога. В Своята святост Бог е издал присъда над всички, които се покланят на тези изображения. „Проклет да е онзи, който направи изваян или излят кумир, мерзост пред Господа, дело на художнически ръце, и го постави на скрито място. И целият народ да отговори: Амин!” (Втор. 27:15).
Вместо да търсят подслон при Него, Който е единственият способен да помогне, хората се опитват да намерят помощ по най-различни странични начини и с различни средства. Нима не унижават те Бога по този начин? Когато попитали Исус коя е първата заповед, Той е отговорил: „Слушай Израелю, Господ, нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила” (Марк 12:29-30). Тук наистина не остава никакво място нито за Мария, нито за светии, за патрони пазители, за статуи, за икони и т. н.
Как би могла Мария като човек да чуе молитвите на милиони хора по целия свят, след като не е всезнаеща. Как би могла да чуе молитвите от земята и от чистилището, след като не е всеприсъстваща? Единствено Бог е всеприсъстващ и всезнаещ. Всички тези места за поклонение по целия свят не са ли мерзост пред Бога, и не са ли те достойни за презрение?
Така казва Господ: „Потърсете Ме и ще живеете. Но не търсете Ветил, нито влизайте в Галгал, нито се отправяйте към Вирсавее; защото Галгал непременно ще отиде в плен и Ветил ще изчезне. Потърсете Господа и ще живеете“ (Амос 5:4-6).
Днес това би трябвало да звучи така: „Търсете Мен, казва Господ, и ще живеете. Не ходете в Лурдите, нито във Фатима, Чентохов и т.н., но елате при Мен, за да получите вечен живот.“ Всеки, който търси Бога, ще Го намери точно на мястото, на което се намира в момента, защото Бог е всеприсъстващ.
Виторио Месори цитира немския кардинал Йосиф Ратцингер: „И Йоан Павел II, след като беше ранен от атентатора на 13 май – в деня на годишнината от първото явяване в португалското село, отиде във Фатима за да благодари на Мария, „чиято ръка така свръхестествено беше ръководила куршума” (В. Месори. Към ситуацията на вярата, стр. 112). Същия този кардинал Ратцингер е казал, че католическата религиозна институция е установявала своите догми относно Мария в следния ред: „най-напред завинаги девствена и майка на Бога, а след дълги размисли и обсъждания е била призната за човек без наследствен грях, и накрая взета в небесата в тяло”. И следва ужасяващото изречение: „Тези догми пазят първоначалната вяра в Христос като истински Бог и истински човек” (В. Месори. Към ситуацията на вярата, стр. 108).
Това не можем да го приемем! Тези догми, както и всички останали, нямат никаква основа в Библията. Библейските истини могат да бъдат решавани на църковните събори и не възникват чрез чрез някакви размисли и обсъждания, но хора призовани от Бога известяват в Неговото име онова, в което трябва да се вярва и което трябва да се поучава. На господин Ратцингер решително би трябвало да му се припомнят неговите собствени думи: „между другото съвсем естествено е, че истината не може да бъде създадена чрез гласуване. Изявлението е или вярно, или невярно. Истината трябва да я намерим, а не да я създаваме” (стр. 62).
Тогава какви са всички тези въведени догми и традиции? Те истина ли са, или не са? Както казва кардинал Ратцингер, те са се появили след дълъг размисъл и съзряване, и именно затова не могат да бъдат първоначалната истина. Били са създадени на основата на предположения. Потвърждение на това е и растоянието във времето, в което са възниквали отделните догми. Тогава къде е истината, която трябва да намерим? Със сигурност, единствено в Божието Слово и никъде другаде! Библейски вярващия християнин, който принадлежи към Църквата на живия Бог „е съграден върху основата на апостолите и пророците, като крайъгълен камък е сам Христос Исус” (Ефес. 2:20). Нито едно нещо, което са създали папите през вековете, не отговаря на Библията, и затова не може да бъде прието като апостолско. Защо нито Петър, нито Йоан, нито Павел не са превъзнасяли Мария? Та нали в тяхното време всичко още е било пресно в паметта им.
В теологията е станал преход от христологията към мариологията. Днес мариологичните конгреси вече се провеждат съвсем легално, и на тях всичко се върти само около Мария. Христос се споменава само отвреме навреме, и то с определена цел. „Папата изисква да се поднови поклонението на Мария, което е било според Библията, без да се отстъпва от троицата и христологията, и да бъде съобразено с хората, които вярват по друг начин, и което да отговаря на съвременния начин на израз на дадената култура” (Католически катехизъм за възрастни, стр. 173). Какво би могъл да каже един библейски вярващ християнин за този небиблейски, водещ към заблуда и богохулен призив за поклонение на Мария?
Апостол Йоан се обръща към истинските вярващи с много сериозно слово, което важи за всички времена: „Пиша ви не защото не знаете истината, а защото я знаете и разбирате, че никаква лъжа не е от истината” (1 Йоан 2:21). Нито една догма не е произлязла от Словото на истината. Източника на техния произход е друг. Всеки, който не намира пътя към истината – Словото – е принуден да си изработи заместител. А който не се доверява на Бога, движи се в „папамобил” с непрострелно стъкло, като папата.
Следва списък от дати (не всички могат да бъдат абсолютно проверени), на които са били въвеждани неща, не съществуващи в ранното християнство (Л.Ж. Кинг. Дом на смърта, стр. 117-122):
310 г. – Някои започват да се прекръстват;
320 г. – Въвежда се паленето на свещи при богослужбите;
375 г. – Започва поклонение на ангели и умрели светии;
394 г. – Въвежда се всекидневна литургия;
431 г. – Начало на поклонението на Мария;
500 г. – Духовенството започва да носи еднакво облекло;
600 г. – Григори I въвежда богослужение на латински;
650 г. – Започва празника в чест на дева Мария;
709 г. – Завежда се целуване на крака на папата;
750 г. – Начало на светската власт на папата;
788 г. – Поклонение на Мария и починалите светии; клякане пред кръста, статуи и реликви;
850 г. – Ритуала на светената вода с прибавяне на сол и благословение от свещенника (така наречената светена вода);
890 г. – Поклонение на Йосиф, мъжа на Мария;
965 г. – Въвежда се осветяване на камбаните;
995 г. – Въвежда се провъзгласяването на умрелите за светии;
998 г. – Установява се постът в петък на великденската седмица;
1079 г. – Началото на целибата за свещениците;
1090 г. – Въвежда се молитва с броеница;
1100 г. – Въвежда се жертване при литургията;
1184 г. – Започва инквизицията против еретиците;
1190 г. – Започват да продават индулгенции;
1200 г. – Въвежда се евхаристията вместо хляб при Господната вечеря;
1215 г. – Въвежда се догмата за изповядването; най-малко един път на годината задължително изповядване на греховете пред свещеника;
1220 г. – Въвежда се поклонението на евхаристията;
1227 г. – Въвежда се звън на звънче, в знак на това, че свещеника изпълнява преображението;
1229 г. – Забранява се на миряните да четат Библията;
1245 г. – Кардиналите започват да носят червени шапки;
1264 г. – Въвежда се празникът на Тялото и Кръвта Христови;
1410 г. – На хората от църквата е забранено да пият от виното при Господната вечеря;
1439 г. – Обявяване на учението за чистилището;
1478 г. – Въвеждане на инквизицията в Испания;
1545 г. – Традицията е поставена на едно и също ниво със Светото Писание;
1546 г. – Апокрифите са прибавени към Библията;
1854 г. – Известяване на непорочното зачатие на Мария;
1870 г. – Догмата за непогрешимоста на папата;
1925 г. – За телесното присъствие на дева Мария в небето;
1950 г. – Догмата за телесното възнесение на Мария в небето.
Всеки здравомислещ човек би трябвало да си зададе въпроса какъв е смисълът на всички тези учения, създавани в така раздалечени периоди от време. Новия завет е бил завършен, а към него не е позволено да се прибавя нищо. „Братя (по човешки говоря), едно завещание, даже ако е само човешко, веднъж потвърди ли се, не се разваля, нито някой прибавя нещо към него” (Гал. 3:15). Това, което не е позволено да се прави с човешкото завещание, е направено с Божието завещание именно посредством тези придатъци. Къде остава респекта пред крайното предупреждение: „ако някой прибави нещо към тях, Бог ще прибави върху него язвите, описани в тази книга” (Откр. 22:18)? (Виж също Прит. 30:5-6).
7 ГЛАВА
РЕФОРМАЦИЯТА – НОВОТО НАЧАЛО
Намесата на Бог посредством Реформацията е била повече от необходима, но въпреки това все още не е окончателната от библейска гледна точка. Тук сме изправени пред въпроса дали реформаторите, излезли от редиците на римскокатолическата църква, истински са разбирали необходимоста от ново начало, тъй като в тази потънала в света небиблейска система е било невъзможно нещо да се реформира. От една страна тогава се е изпълнило словото, казано от пророк Еремия: „Разорете целините си и не сейте между тръни” (3:4), но също така и пророчеството: „Лекувахме Вавилон, но не се излекува. Оставете го и нека отидем всеки в земята си, защото присъдата му стигна до небето и до облаците се издигна” (51:9).
Реформацията безпорно е била някакъв изход, тя била е прелом, според призива от небето: „Излезте от нея, народе Мой, за да не участваш в греховете ѝ и да не споделяш язвите ѝ” (Откр. 18:4).
Мартин Лутер е разбрал правилно словото, което е казал апостол Йоан в името на Господа: „…защото твоите търговци бяха големците на земята, понеже чрез твоите магии бяха измамени всички народи. И в него бе открита кръвта на пророци и светии и от всички заклани на земята” (Откр. 18:23-24). А също така и словото от пророк Еремия: „В ръката Господна Вавилон е бил златна чаша, която опиваше целия свят; от виното му пиеха народите, затова те обезумяха” (Ерем. 51:7). И въпреки това реформаторите не са успели напълно да се върнат към ранното християнство. В действителност реформирано и изменено е било само тук и там по нещо.
На първо място е била търговията с индулгенциите, след това ролята на папата и общите конфликти. Най-високата достигната точка относно Писанието е било проникването в мощното свидетелство, че човек се спасява по Божията милост чрез вяра в Спасителя. Това е бил прелома и разгрома на вавилонския затвор. Но от друга страна реформаторите са взаимствали много неща от ученията, които са изцяло небиблейски, по-точно съвсем типично католически. Например, броя на така наречените тайнства е бил само намален, останало е също и кръщението на малките деца и т.н. За съжаление вярата в троицата, в която са останали протестантите, ги е задържала, и те са продължили в същия коловоз. Лутер, Швенкфелд и други не са престанали да отхвърлят евреите и друговерците, например анабаптистите [анабаптистите са се покръствали повторно – бел. на преводача]. В Женева на 27 октомври 1553 г. със съгласието на Калвин е бил изгорен на клада испанския лекар Мигел Сервет, защото е отхвърлял вярата в Троицата (М. Ранк / О. Шлиске. История на църквата, стр. 132).
В църковната история са отбелязани изказванията на Лутер и Меланхтон по адрес на повторно покръстилите се. От това става ясно, че реформаторите не са отхвърлили изцяло „самоспасителното” право на римската църква. Това обяснява тяхната нетолерантност спрямо вярващите по друг начин, която продължава и до днес! Свободните църкви, които съществуват вече столетия, са окачествявани като секти, макар че тази дума произхожда от думата „сектион”, което значи част от цялото, и според Вебстер не означава нищо друго, освен „организирано религиозно общество”. Това значи, че всички организирани деноминации са секти, т.е. част от цялото. Днес отново са възражда сектанската концепция чрез различни култови религии, но вкусът, който остава след нея, не е приятен.
Независимо от това, че по времето на Реформацията Божията цел за Новозаветната църква далеч не е била постигната, все пак е била направена първата крачка за възвръщане към библейската вяра: започнало е отново да се проповядва Божието Слово. Затова ние дължим благодарност на предците на реформаторите изгорени на клада, както и на самите реформатори.
От този момент нататък Божието царство е започнало мощно да си пробива път. Едно съживление е следвало друго, и светлината на Евангелието е светила все по-ярко. От спасението чрез вяра се е преминало към освещението на сърцето чрез Словото и Святия Дух. Запалени проповедници на съживленията, които са влезли в църковната история, са действали и проповядвали библейските истини, преживявани от техните слушатели. По примера на Божиите служители през ранните векове, те не са били чиновници и високопоставени личности, а са били служители на Словото, като чрез проповядване на Евангелието са водили хората към Христос. Но за съжаление и тези използвани от Бога мъже са се установявали и са спирали при дадено учение, което е било от особено значение за тях. Едните са останали доволни от оправданието, другите – от освещението, а други – от обръщането и кръщението по вяра, и т.н. Но Бог е продължил да върви напред чрез Своя Дух.
В края на 19 и началото на 20 век сред вярващите в различните деноминации и свободни църкви е започнало много мощно действие на Духа. Те спонтанно по свръхестествен начин са преживявали Бога, така както в ранната църква. Това е началото на петдесятното движение през 20 век. От различните реформаторски движения са възниквали свободни църкви. Но поради човешката слабост са били направени погрешни стъпки, които са довели до различни смесици от учения. Това, разбира се, не ни дава право да отричаме безпогрешното Божие действие. Смисъла и целта на всяко съживление е било Църквата все повече да се приближава до състоянието на първоначалното християнство. Ако при всяко съживление е действал Божият Дух, то при така нареченото „петдесятно съживление” става въпрос за едно ново изливане на Духа и за действието на Духа, което оправдани, обновени и новородени хора лично са преживявали.
Йоан Кръстител е проповядвал: „Аз ви кръщавам с вода, но идва Онзи, Който е по-силен от мен, на Когото не съм достоен да развържа ремъка на сандалите. Той ще ви кръсти със Святия Дух и с огън” (Лука 3:16). Това се е изпълнило за пръв път в деня на Петдесятница. Ако човек, който е повярвал в Христос преживее кръщението със Святия Дух, може да бъде сигурен, че Бог го е приел; това е запечатването с Духа за Божиите деца (Ефес. 1:13; 4:30).
Днес ние се срещаме с най-различни харизматични движения, включително и „Римокатолическото петдесятно движение”. Там се изработва една атмосфера, в която хората изпадат в различни емоционални състояния, но въпреки това в живота им не настъпва никаква промяна, и хората са свързани със старите традиции. Те получават някакво помазание от Духа, но въпроса е дали са имали онова истинско преживяване с Бога, чрез което човек бива обновен и новороден? На този въпрос всеки трябва да си отговори сам. Божиите деца, които са изпълнени със Святия Дух ще признават единствено завинаги вечно действащото изкупление, и тяхното единствено свидетелство ще бъде вечното Божие Слово. Такива хора могат да бъдат разпознати по плодовете на Духа, които имат в себе си. Много хора могат да демонстрират духовни дарове, но плодовете на Духа имат само онези, които са станали участници на Божественото естество. И днес важи словото: „И така, по плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! – ще влезе в небесното царство, а който върши волята на Моя Отец, който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми кажат: Господи! Господи! Не в Твоето ли Име пророкувахме, не в Твоето ли Име демони изгонвахме, и не в Твоето ли Име направихме много чудеса? – но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал, махнете се от Мен вие, които вършите беззаконие!” (Мат. 7:20-23).
Непосредствено след втората световна война, през май 1946 г. в Америка, започва масово съживително движение, на чело на което е стоял един обикновен и смирен проповедник Уилям Бранхам (1909–1965). Като дългогодишен очевидец реверендът Гордън Линдзи свидетелства за това в своята книга „Уилям Бранхам. Мъжът изпратен от Бога”. В нея той разказва, че по време на службите на Бранхам са ставали такива чудеса и знамения, както в дните на Исус Христос и апостолите: слепи са проглеждали, куци са прохождали, дори хора болни от рак в последен стадий са били изцелявани. Във второто издание на тази книга, която е била издадена в Хамбург от издателството „Mehr-Licht-Verlag“, на четвъртата страница е напечатано писмото на Д. Дибелиус, германския евангелско-лутерантски епископ, написано до преводача пастор М. Генсихен: „Сърдечно ви благодаря за добрината ви да ми изпратите тази публикация за евангелизатора Уилиям Бранхам, която така точно сте превел. За нас все още този американски начин е малко чужд, но може би ще бъде добре ако в нашата евангелизационна практика дойде друг дух. Затова приветствам плана ви Бранхам да бъде поканен в Германия”.
Това упълномощено и по свръхестествен начин доказано служение на Бранхам е дало тласък на голям брой евангелисти, които по-късно са започнали свое собствено подобно служение. Създавали са много известни евангелски общества, като например международното общение „Бизнесмените на пълното евангелие“. По това време са се появили и различните харизматични движения, а също и други общества. Но при една по-внимателна преценка ще можем да установим, че днес съществува такъв религиозен хаос, както никога преди. Непрекъснато се говори: „Тук е Христос! Там е Христос!“ Но истината е, че все още няма такава църква, която да може а се сравни с първата църква, със съответното ѝ библейско поучение и практика, и с потвърждението, което да отговаря на Писанието. Сега, в края на новозаветното време е необходимо едно последно мощно действие на Духа, чрез което Църквата ще бъде завършена. Защото Божията цел е края да бъде същия, както началото. Христос ще действа и в края по същия начин, както е действал в началото.
По принцип всичко, което се отнася до Църквата на живия Бог, трябва да се върне в първоначалното състояние. На Църквата е дадено обещание за време на обновление и пълно възстановяване преди Второто пришествие на Христос (Деян. 3:19-21 и на други места). Онези, които принадлежат към Църквата на Господа, няма да позволят да бъдат въвлечени в религиозен възторг и заблуда, а ще изследват Светото Писание, ще намерят обещанията за днешното време, ще им повярват и ще ги приемат за себе си. Всичко, което прави Бог е според Неговото Словото. Преди да се молим: „…да бъде волята Ти…”, Неговата воля трябва да ни бъде открита според Словото. Сега не е времето на изключителните мъже, а е Божият час, часът на Словото – истината. На основание на тези размисли, на всеки човек трябва да бъде дадена възможноста да провери дали вярата му е според Писанието, или вярва на това, което се поучава в църквата, която посещава. Много е важно днес да бъдем включени в последното действие на Бога, преди завръщането на Исус Христос.
8 ГЛАВА
БОЖЕСТВОТО
Към темата за Божеството ние пристъпваме със свято уважение и с най-висш респект. Тъй като съществуват различни религии, представите и ученията за Бога са най-различни. В този раздел ние бихме искали Самият Бог да свидетелства за Себе Си, на основата на Неговата самоизява.
Ще отстъпим от всякакви формулировки, тъй като неразбираемото не може да се направи разбираемо, невъзможно е да се обясни необяснимото. Не може да бъде разбрано това, кето превишава нашия разум, и което и до момента на прехода във вечноста ще остане неразбрано, „.защото небето и небесата не са достатъчни да Те поберат” (2 Лет. 6:18). Едва когато ще бъдем вече в славата при Бога, ще узнаем повече за тайната на Всемогъщия.
Почти всички апологети са си присвоявали най-различни човешки мнения за Божеството, след което са започнали да ги обсъждат, а от 4ти век сл. Хр. са започнали и да ги поучават. Защо обаче никой не се е посъветвал със Стария, или с Новия Завет, остава неизяснено. Нито един пророк и нито един апостол никога не са говорили за триединство. Триединството съществува в езическите религии, където има много троици, най-известната е във вайшнавизма: Брахма – сътворител; Вишна – пазител; Шива – разрушител. Нито в Стария, нито в Новия Завет се говори за няколко Божествени личности. Нито веднъж Господ в Словото Си не се е представил като „триличностен”, но винаги като Бог в една личност. Всеки, който се опитва да разделя Бога, вече изгубва истинския Бог, сдобивайки се с някакъв „саморъчно” изработен бог с две, или с три лица, а някъде боговете са и повече.
В последните години, особено на конференциите на евангелските деноминации, в работните групи и в разискванията се включиха разни феминистични теоложки, чиито расъждения за Бога са обидни, дори богохулни. Те се противят на това Бог да бъде класифициран като мъж, а не като жена. Те говорят за „мъжкия Бог на Библията”, „за десетте заповеди, писани само за мъжете” и заявяват, че „тъй като жените не са могли да бъдат обрязани, то не биха могли да бъдат пълноправна част от еврейската общност по отношение на извършването на ритуалните и култови деяния“ („Идея спектрум“ от 1.07.1987, стр. 17). Потресаващо е колко далеч могат да стигнат самозабравилите се хора, и по какъв начин се осмеляват да нападат Бога.
Преди около 4 хиляди години Бог е сключил завет с Авраам и му е дал обещание: „…и в теб ще се благославят всички земни племена” (Бит. 12:3).
Авраам е централна личност както за евреите, така и за християните и мюсюлманите. По времето на Мойсей – преди около 3 600 години – Господ е слязъл на планината Синай и е дал десетте заповеди. Това събитие се приема като безпорно и от трите споменати религии. От този момент Израел е бил определен да свидетелства на всички езически народи около себе си за единствения истински Бог.
Преди около две хиляди години тук на земята е живял и действал Месия, заченат от Святия Дух и роден от девицата Мария. Християните са уверени в това; а мюсюлманите Го смятат за най-големия пророк, вярват и в чудесата, които е правил, но не Го признават като Спасител. Евреите засега също не Го признават, но времето, в което ще повярват на това, е наближило. Защото както братята на Йосиф са го познали едва при второто си посещение в Египет, така и Израел ще познае своя Месия, когато Той дойде при тях за втори път (Бит. 45 гл.; Деян. 7:13).
Преди около 1400 години се е появил Мохамед, който е извел своя народ от идолопоклоническия дух, за да ги заведе при единствения истински Бог, когото нарекъл Аллах. Мохамед е вярвал, че е онзи последен пророк, за когото е пророкувал пророк Малахия (4:5). След него на земята щял да дойде съд, и Аллах щял да произнесе присъда над цялото човечество, според която едни ще отидат в рая, а другите ще загинат. Това все още не се е изпълнило, въпреки че от тогава са минали цели 1400 години. Обаче то е дало началото на едно религиозно учение, което е насочено против християнството и против евреите. Но това не е бил първоначалния замисъл. В Корана непрекъснато се припомня на хората, че трябва да четат Светото Писание – Мохамед е имал предвид Библията – което днес нито един мюсюлманин не прави.
Правилното познание за Бога и правилното разбиране на Неговата самоизява е от решаващо значение. Тогава ние ще можем да станем част от Божия план. Що се отнася до личното явяване на Бога, повечето евреи не са Го познали, християните са си го обяснили погрешно, а мюсюлманите не са го разбрали. Но това може да бъде доказано много лесно. Ако Този Бог, Който е говорил с Авраам, Мойсей и чрез Христос е Същият, Който е говорил и с Мохамед, тогава всичко, което е било написано, казано и на което се вярва в Корана, щеше от А и до Я да бъде еднакво. Ние като хора от 20 век трябва да си зададем въпроса: кой правилно е разбрал Словото и Божия план с човечеството, и кой го е разбрал извратено? В днешните религии вече липсва познанието за това каква е била всъщност първоначалната цел на Бога с човечеството. А освен това по-голямата част от хората нито са чули, нито са разбрали смисъла и целта на различните явявания на Бога, включително и Неговата самоизява в Христос.
Там, където е използвана думата „Бог”, в първоначалния текст е написано „Елохим”. „В началото Елохим сътвори небето и земята…” Думата „Бог” ни представя Всемогъщия като „обект на поклонение”. В първата глава на Битие се говори само за Елохим. От Битие 2:4 вече четем за Господ Бог (Елохим Яхве). Отделните имена изразяват начина и значението на Божиите явления. Освен това те отразяват разнообразието на Неговите качества. Думата Елохим е граматически в единствено число, т.е. един Бог, но изразява множественост, защото Бог в действителност е и Сътворител, и Пазител, и Съдия, и Цар и т.н.
Когато в оригиналния текст стои Елохим, Елоах, или Ел, винаги става въпрос за Бог, в зависимост от това с каква титла, или функция Той говори и Се изявява. Използвани са имена като Ел Елион (най-висш Бог; Бит. 14:18); Ел Шадай (който Се грижи, който дава сила, вседостатъчен Бог; Бит. 17:1); Ел Олам (вечен Бог; Бит. 21:33) и Ел Гибор (мощен Бог; Ис. 9:5).
Много е жалко, че преводачите на Библията не са оставили еврейските имена. Така истинското познание за Бога много се е усложнило, тъй като значението на даденото име вече не е било ясно.
До времето на получаването на закона патриарсите са използвали като име на Бога „Елохим“. Едва на Мойсей Бог е казал: „Аз Съм Яхве (Йехова). Явих се на Авраам, на Исаак и на Яков като Ел Шадай (Бог Всемогъщи), но не им бях познат с името Си Елохим-Яхве” (Изх. 6:2-3). Наближавало е времето за завета с целия израелски народ, и затова Господ Бог е съобщил Своето заветно име Яхве [на бълг. Йехова – бел. на преводача], което на еврейски се пише JHVH. Навсякъде, където ние четем в Стария завет „Господ Бог”, в оригиналния текст е „Елохим Яхве“. Яхве е видимия начин на изявата на Елохим.
Точно както всеки път според съответната взаимовръзка е използвано Елохим в Неговата разновидност, така е и с името Яхве (Йехова). Йехова Ире (Господ се грижи; Бит. 22:7-14); Йехова Рафа (Бог изцелява; Изх. 15:26); Йехова Ниси (Господ наше знаме; Изх. 17:8-15); Йехова Шалом (Господ нашият мир; Съд. 6:23); Йехова Рохи (Господ мой пастир; Пс. 23); Йехова Цидкену (Господ наша праведност; Ерем. 23:6); Йехова Шама (Господ е с нас; Езек. 48:35); Йехова Саваот (Господ на силите; 1 Царе 1:3). От самото начало Бог се е изявявал като Господ, според случая и според волята Си.
Преди Господ Бог да съобщи името Си, открил е на Мойсей кой е Той. „И Бог каза на Мойсей: АЗ съм Онзи, който СЪМ. И още каза: Така ще кажеш на израилевите синове: Онзи, който СЪМ ме изпрати при вас. … Това е Името Ми вечно и това е споменът Ми от поколение в поколение“ (Изх. 3:14-15). Понятието СЪМ се съдържа в името ЯХВЕ (Йехова), Който е вечен и самосъществуващ. Той е винаги СЪМ, независимо от това къде и кога Се явява. Също и тогава, когато е преминал от духовното Си тяло във физическо и е носил новозаветното име Яхшуа (Исус), което означава „Яхве–Спасител”, остава завинаги „АЗ СЪМ“. Така го виждаме и до последната глава на Новия Завет: „АЗ СЪМ Алфа и Омега, Първият и Последният, Началото и Краят” (Откр. 22:13).
Само този, на когото са известни начините, по които Бог се е явявал в Стария Завет, ще може да Го види и в Новия Завет. По принцип това е все един и същи Бог и Господ, с тази разлика, че в стария Завет Се е явявал в духовно тяло, а в Новия Завет – в човешко тяло.
В своята същност Бог е Дух (Йоан 4:24). Никой не може да Го види като Дух. Затова Се нарича „невидим Бог” (1 Тим. 1:17; 6:16). Който е видял Бога в Стария Завет, видял Го е като Господ (Яхве), а който иска да види Бог в Новия Завет, трябва да Го вижда като Господ, т.е. като Емануел – Бог с нас. Отец се е явил в Сина: Бог, който е Дух Се изяви в човешко тяло като Господ. Всичко, което се отнася за Бога, се отнася и за Господа.
В Стария Завет не е съществувало взаимоотношението Отец–Син; то е било само пророкувано от пророците. Нито един пророк не се е обръщал към Бога с думи „небесни Отче”, и нито един човек през всичките четири хиляди години не се е обръщал към Божия Син. Няма записан нито един разговор между Отец и Сина, защото тази действителност тогава още не е станала реалност. Израелския народ е имал взаимоотношение с Господ Бог, и се е обръщал единствено към Него.
Още в Битие 1:27 ние виждаме как невидимия Бог се изявява по два начина. Единия път като Дух се е носил над водата; а другия път – Единственият истински Бог в самото начало при сътворението се е явил видимо в образа на човек. Затова е писано: „И Бог създаде човека по Своя образ”. На никого не би му дошло на ум да говори тук за няколко личности. В случай, че решим да иследваме тези неща, то имаме пред очите си и образа и рода, с който Бог Се е изявявал още в самото начало. Най-различните и разнообразни явления на Господа в Стария Завет се наричат „теофания”. В Новия Завет Той е приел подобие на човек.
9 ГЛАВА
ЛИЧНОТО СВИДЕТЕЛСТВО НА БОГА
В Светото Писание се срещаме както с личното свидетелство на Бога, така и със свидетелството на пророците, които Той е изпратил, и със свидетелството на апостолите. Във времето на Стария Завет Бог Се е изявявал в духовно тяло и е съобщавал, че ще Се открие и в човешко тяло. Това обещание е било изпълнено и потвърдено в Новия Завет.
За да можем да проследим първоначалното видение за Бога, необходимо е да се вживеем в начина на мислене, както и във вярата на евреите. Израелския народ е бил единственият, на който е била поверена мисията да свидетелства за единия и истинския Бог. Господ Се е явил на Авраам, Исаак и Яков като Бог Всемогъщ. С Мойсей Той е говорил лице в лице (Изх. 33:11). Всички пророци, чрез които Бог е говорил в Стария Завет, са били евреи.
Но нека най-напред лично Бог да ни се представи с няколко думи, тъй като Той е главното действащо лице.
„Тогава Бог изговори всички тези думи: Аз Съм Йехова (Яхве), твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове, освен Мен” (Изх. 20:1-3).
„На теб се даде да видиш това, за да познаеш, че Йехова (Яхве) е Бог и няма друг освен Него” (Втор. 4:35).
„И така, познай днес и вложи в сърцето си, че Йехова (Яхве) е Бог на небето горе и на земята долу; и че няма друг освен Него” (Втор. 4:39).
„Йехова (Яхве), нашият Бог е един Господ” (Втор. 6:4).
„…вижте сега, че Аз Съм Този, Който Съм и освен Мен няма Бог” (Втор. 32:39).
„.…за да Ме познаете и да повярвате в Мен и да разберете, че Съм Аз – че преди Мен не е имало Бог и след Мен няма да има. Аз, Аз Съм Господ и освен Мен няма спасител” (Ис. 43:11-12).
„…за да познаят от изток и от запад, че освен Мен няма никой, че Аз Съм Господ и няма друг” (Ис. 45:6).
„Но Аз Съм Господ, твой Бог. друг Бог освен Мен да не познаваш, защото освен Мен няма Спасител” (Осия 13:4).
Следващите няколко места от Новия Завет потвърждават цитатите от Стария Завет:
„Слушай Израелю, Господ, нашият Бог е един Господ Учителю, Ти право каза, че Бог е един и няма друг освен Него” (Марк 12:29,32).
„… един е Бог, който ще оправдае…“ (Рим. 3:30).
„…за нас има само един Бог” (1 Кор. 8:6).
„Но ходатаят не ходатайства за един; а Бог, Който дава обещание е един” (Гал. 3:20).
„А на вечния Цар, на безсмъртния, невидимия, единствения Бог да бъде чест и слава до вечни векове” (1 Тим. 1:17).
„…защото има само един Бог” (1 Тим. 2:5).
„Ти вярваш, че има само един Бог, добре правиш“ (Яков 2:19).
„На единствения Бог, наш Спасител чрез Исус Христос, нашия Господ, да бъде слава и величие, господство и власт преди всички векове и сега и до вечни векове. Амин” (Юда 1:25).
И други места ни свидетелствaт за това – в Стария Завет пророческото слово, и в Новия Завет апостолското слово. На нито в едно място не се говори за „триединен”, или за „двуединен” Бог, или за „вечен Син”.
Многото книги написани за „святата троица” никога нямаше да ги напишат, ако били са възприели библейското учение за познанието на Бога. Според свидетелството на Писанието така наречената „Света Троица” никога не е съществувала, не съществува днес и няма да съществува във вечноста. Съществува само един Бог, Който се е явил като Отец, Син и Свят Дух. Бог винаги е бил такъв, Той не се променя, Той е Абсолюта и всичко, което произлиза от Него е тясно свързано с Него: Син Божи, Слово Божие, Дух Божи и т.н. Синът, Словото, Духът призхождат от Бога, началото им е в Бога. Бог няма начало, защото Той е Единствен, Вечен; Той е Източникът, изходната точка; Той е Този, от Когото произхожда всичко; Той е всичко във всичко.
След това Новият Завет казва: „За нас има само един Бог – Отец, от Когото е всичко и ние за Него, и един Господ – Исус Христос, чрез Когото е всичко и ние чрез Него” (1 Кор. 8:6). Този стих съвсем ясно ни показва, че съществува само един Сътворител и сътворение, дори когато в единия случай Той е наречен Бог, а в другия – Господ.
Според представите на хората, от 4ти век насам Бог е бил изобразяван като три личности в безбройни публикации. Какво виждаме на тези изображения? Една личност, или три личности? На едната е изобразен Отец с жезъл, Сина
с кръст и Святия Дух като гълъб;
другата картинка представлява Божеството като три еднакви личности. И двете изображения са абсолютно чужди на Стария и Новия Завет.
продължение: https://vevangelie.one/bg/2023/02/10/bg-e-frank_tradititionoto-hristianstvo_10-14/
изтегли цялата книга в PDF: