22 ГЛАВА
ОБНОВЯВАНЕ И НОВО РОЖДЕНИЕ
Когато човек приеме оправданието и прощението на греховете, стария живот, който е бил без Бога, приключва и започва вътрешното обновяване. И въпреки, че става въпрос само за едно единствено дело на изкуплението и извършеното спасение, божественото действие на милоста се проявява в различните области на живота ни, и поради това има различия във формулировката.
Всичко започва с пробуждането: отделения от Бога човек е духовно мъртъв. Но когато се проповядва евангелието, Святия Дух започва да го предизвиква. Всеки човек до този момент е духовно мъртъв, но той не го знае. Той смята, че на света всичко е нормално, и не е в състояние да види, че всъщност нищо не е така, както би трябвало да бъде.
Независимо от това дали е набоже или не, той потиска в себе си всяка мисъл за посмъртния живот, за отговорноста си пред Бога и за последния съд. Някои хора, които не могат напълно да отрекат тези неща, си казват: „Е, никого не съм убил, не съм направил това или онова, така че ако все пак се случи нещо такова, не би трябвало да свърши много зле”. Да, такова нещо наистина ще се случи. Затова е необходимо всички да бъдат уведомени относно това, че Бог не е някакъв стар дядо, или мил чичко, когото ще можем да обмекчим с няколко мили думи; а че тогава Бог вече няма да бъде изпълнения с любов Спасител, а ще бъде строгия Съдия. Той е обвързан със Своето собствено Слово и е задължен да съди според него.
Днес, обвързан със Словото Си Той прощава, оправдава и дарява милост на всеки, който Му вярва; но в онзи ден Той ще съди справедливо всеки, който се е инатил, който Му се е противопоставял, и който е отхвърлил Неговия спасителен план. Много хора ще останат разочаровани, дори и онези, които са имали някакви свои си начини за оправдание и не са се доверили на Бога, нито са се предали на Неговата грижа.
Въпроса не е само в това да се вярва в нещо. Нужно е да се вярва на Бога – да се вярва в това, което Той е установил в Своя спасителен план за човечеството. Този, който не вярва на Бога, прави Го лъжец (Йоан 5:10).
Естествения човек не може да възприема духовните неща, дори и тогава, когато е много религиозен. Всичко започва едва тогава, когато човекът е пробуден чрез предизвикателството към съвеста му и събуден от духовно смъртния сън. В деня на Петдесятница хората са били толкова докоснати в сърцата си от проповедта на Петър, че са извикали: „Какво да сторим, братя, за да се спасим?”(Деян. 2:37).
Когато се проповядва евангелието, повярвалите преживяват нещата по различен начин. Когато Петър е проповядвал в дома на Корнилий, събраните там хора са приели всичко наведнъж – от обръщането и до кръщението със Святия Дух (Деян. 10:34-48). Святия Дух действа в човека, който слуша, според неговата вътрешна нагласа и според това, което той очаква във вяра; от съществено значение е проповедника на евангелието да бъде упълномощен за това. Не същесвува нито някакъв шаблон, или образец, според които би трябвало да се случват нещата. Истинската вяра, която е валидна пред Бога, е основана на евангелието. Всичко, което е нужно за спасението, може да бъде преживяно от слушателите. Когато Святият Дух започне да действа, това води до себепознание, чрез което човека започва да съжалява за нещата, които не е направил правилно в живота си, и моли Бог да му прости.
Познанието за греха прониква толкова дълбоко, че човек в присъствието на святия Бог разбира: „Господи, съгреших срещу небето и срещу Теб”. И тогава започва обновлението. Който е крадял, престава да краде; който е лъгал, престава да лъже. Настъпва истинското обръщане към Христос и обновление, което води до новорождение. Човек започва да моли Господа да му прости всичко, и Му казва какво го измъчва и какво му тежи. И тогава, по време на молитвата се случва нещо необикновено, което е свръхестественото дело на милоста: изведнъж в сърцето идва сигурноста на спасението и примирението с Бога. Всеки човек, който е имал това преживяване, веднага разбира, че именно вярата в Исус Христос е това, което води към спасението. Това преживяване е реално, то е един вътрешен процес, предизвикан от прякото действие на Святия Дух в човека, който е повярвал. Тогава Божият Дух свидетелства на духа на този човек, че е станал Божие дете (Римл. 8:16). И в днешно време хората могат да преживеят спасението си в Христос.
Всеки, който с истинска вяра се обърне с към Бога, който отвори сърцето си за Него и отиде при Господа с правилното отношение, който след като е чул евангелието започне да говори с Него, такъв човек и днес може да преживее Бога по същия начин, както и първите християни. Не е достатъчно само да се каже с безразличие: „Ще отидем там, за да чуем това и онова“. На Него наистина може да Му се има доверие. Ние можем само да съжаляваме, че тесния път към Господа и начина, по който трябва да следваме Исус, са напълно изопачени в повечето духовни течения.
Разговорите с Господа трябва да бъдат с детинска вяра, както при отговор на писмо. Ние отговаряме на това, което Той ни е написал, защото Бог ни говори чрез Словото Си. А ние Му отговаряме в молитвата. Той ни съобщава волята Си, и ние в молитвата Му благодарим. Посредством молитвата човек влиза в лично взаимоотношение с Бога.
Ние оставяме Словото да ни говори, доверяваме му се и така, както при разговора с Никодим, ние разбираме, че то се обръща лично към нас: „Исус му отговори: Истина, истина ти казвам: Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3). Новорождението е условие, което Бог изисква, за да можем да влезем в Божието царство. „Не се чуди, че ти казах: Трябва да се родите отново” (Йоан 3:7).
Новорождението няма нищо общо с философията на реинкарнацията (прераждането), която често погрешно се оприличава на новорождението. Както обяснява Писанието, новородения човек не се връща на земята в някаква друга форма, или в друга личност, но по време на живота си тук на земята той приема Божието Слово, вярва му, и Святия Дух извършва новорождението, изработвайки в душата на човека нов божествен живот. „Но когато се яви благоста на Бога, нашия Спасител и Неговата любов към човеците, Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването, т.е. новорождението и обновяването на Святия Дух, Когото изля изобилно върху нас чрез Исус Христос, нашия Спасител, така, оправдани чрез Неговата милост, да станем според надеждата наследници на вечния живот” (Тит 3:4-7).
Апостола казва в Тит 2:11: „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци”. Омилостивения човек разбира какво е необходимо, и кое е правилно за неговото спасение. Всички събития описани в посланията са написани от хора, които лично са видяли и чули Исус Христос. И тъй като Той е същия вчера, днес и завинаги (Евр. 13:8), Той спасява всеки, който дойде при Него. Всеки, който приеме Словото на истината, ще преживее това, което е обещано там. „От собствената Си воля ни е родил, за да бъдем един вид пръв плод на Неговите създания” (Яков 1:18).
Същото нещо обяснява и апостол Петър, когато пише: „Понеже сте очистили душите си като сте се покорили на истината, която докарва до нелицемерно братолюбие, обичайте се един друг горещо, от сърце, тъй като се възродихте не от тленно семе, а от нетленно чрез Божието слово, което живее и трае до века” (1 Петр. 1:22-23).
Всеки, който лично преживее Бога, така както е описано в Словото Му, става част от Словото и волята Му, и бива включен в Божия спасителен план. Спасените хора започват да разбират по правилния начин онова, което е написано в Словото. Абсолютно необходимо е спасените да бъдат едно със Спасителя, за да могат да виждат всичко така, както го вижда Той, и да искат това, което иска Той.
След като човек преживее обръщането, обновлението и новорождението, той започва да следва Исус Христос. Той е призован именно за това. На много места в Библията ние можем да прочетем какви са изискванията относно това как да следваме Исус. Господ вече е поставен на първо място в живота ни. Ако се наложи, може дори и да напуснем дома си, жена си, братята и сестрите си, родителите си, или децата си, приятелите и т.н. (Лук. 18:29), което означава, че ако в семейството е спасен само един човек, той не трябва да се остави да бъде спиран от останалите. Да следваме Исус съвсем не означава, че трябва да се влезе в манастир или в някакъв орден, а означава, че ежедневния ни живот трябва да бъде подчинен на Божията воля, дори и тогава, когато в семейството или в работата ни не са настъпили промени. Напускането на широкия път и тръгването по тясния път е с последствия за всеки човек. Никой не може да служи на двама господари, и не може да ходи по два пътя едновременно. Всеки трябва да вземе решение за себе си, а след това самия живот на дадения човек свидетелства за пътя, по който е тръгнал.
Според Писанието, обновлението се отнася за сърцето на човека: „И ще ви дам ново сърце” (Езек. 36:26). Вътрешно обновения човек застава пред сериозната задача да премахне всичко, към което е бил привързан стария човек. Обективно погледнато, всеки невярващ човек живее двойствен живот: не е това, за което се представя и за което го смятат останалите. Всеки човек е с две лица: с едното се представя за такъв, за какъвто иска да го приемат хората, а другото е това, което е той в действителност.
Ние имаме ясни наставления и по този въпрос: „…и сте научени от Него да съблечете, според предишното си поведение, стария човек, който тлее по измамните страсти, да се обновите в духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в праведност и святост на истината” (Ефес. 4:21-24). В следващите стихове са описани нещата, които вече нямат място в новия живот.
Когато съвеста на човека се събуди от духовната смърт, Святия Дух му показва кои неща не са правилни пред Бога. Това вече е освещението на човека, който е повярвал. „И недейте се съобразява с този свят, но се преобразявайте чрез обновяване на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено” (Римл. 12:2). Тези, които са започнали да следват Исус, не носят кръстчета на вратовете си, кръстове на ръкавите, или на яките си. Те вземат върху себе си унижението на разпънатия Христос и тръгват по тесния път, който води към живота (Мат. 16:24).
Завършвайки посланието си към Галатяните Павел пише: „А далеч от мен да се хваля с друго, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мен е разпънат и аз за света” (6:14). Само този, който е умрял за себе си и за света, ще може да живее в другия свят с Христос. Всичко останало е само едно наивно желание и едно усилие, което ражда нови идеи. Обаче те са обречени на провал. Спасените хора представляват едно наистина угодно на Бога общество от първородени.
За съжаление и в тази област е настъпило погрешно развитие и неправилно разбиране, което няма нищо общо с понятието „да се отречеш от всичко и да следваш Господа”. И по времето на първите християни, и във всички времена, дори и в 20 век са живяли хора, които са преживяли Бога на мястото, на което са се намирали в дадения момент, точно така както се очаква от вярващите. Никой от тези хора не се е укрил в манастир, нито се е отдал на религиозни медитации, които всъщност са само плод на самоправедноста. Апостолите и вярващите от ранното християнство са живяли съвсем нормален живот, но заедно с Христос. Всеки е работел, живеел е със семейството си на село, или в града, обаче са били свързани с Христос. Тези хора са били живото свидетелство за получената милост. Вярващия човек чрез Божията сила има възможност да живее напълно нормален живот в рамките на Божието Слово. Защото въпроса не е хората да бъдат извадени от този свят, а светското да бъде извадено от тях.
23 ГЛАВА
ОСВЕЩЕНИЕ
Всеки истински Божи служител, проповядващ Евангелието, би трябвало да има една цел: хората, които са чули Евангелието и са повярвали, да заживеят живот угоден на Бога. Такъв е и примера на апостол Павел. „Да бъда служител на Исус Христос между езичниците и да свещенослужа в Божието благовестие, за да бъдат езичниците благоприятен принос, осветен от Святия Дух” (Римл. 15:16).
Тази тема също е включена в проповядването на пълното Евангелие. В Евр. 12:14 много ясно се казва: „Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Бога”. Това слово трябва да бъде приемано много сериозно. То обяснява на оправданите, обновените и новородени вярващи, че без освещението няма да видят Господа, което значи, че няма да участват в първото възкресение, в промяната и в грабването, както и в сватбата на Агнето. Но именно това е целта, към която трябва да се стремим. Ние искаме да Го видим, тъй като тогава ще бъдем променени в Неговия образ (1 Йоан 3:2-3). В онзи миг ще бъде изпълнено онова, което Господ е казал в проповедта Си на планината: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).
На основание на обещанията, които Бог е дал, и на вярата, че ще ги видят изпълнени, спасените хора са призовани да се очистят е да се осветят чрез Божието Слово и Божия Дух.„И така, възлюбени, като имаме тези обещания, нека очистим себе си от всяка плътска и духовна нечистота, като се усъвършенстваме в святост със страх от Бога”(2 Кор. 7:1). Тези стихове обясняват за каква група от хора се отнася това. Те са онези, сред които пребивава Бог, и които Той е нарекъл Свой народ. Те са били призовани и отделени от всичко, което произлиза от света. Те спазват наредбата на Господа: „…не се допирайте до нечисто и ще ви бъда Отец и вие ще Ми бъдете синове и дъщери, казва всемогъщият Господ” (2 Кор. 6:17-18).
Тук се засегнати две области: първо, оскверняване на тялото, т.е. греха в тялото; и второ, греховните постъпки, които оскверняват духа и душата. Пълното освещение включва целия човек. Ние можем да прочетем с каква цел Христос, Който горещо е обичал църквата и Който се е жертвал за нея, е направил всичко: „за да я освети, след като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и непорочна” (Ефес. 5:26-27).
Само онези спасени, които са без петно, свети и непорочни, ще видят своя Спасител. Освещението е „водно умиване чрез Словото”. И по този въпрос също ни е дадено съвсем разбираемо обяснение: не е поръсване, а е умиване, т.е. потапяне в пълнотата на Словото, което е Дух и живот. Целият човек – духа, душата и тялото застават в границите на Словото, и това означава, че такъв човек ще живее в Божията воля радостно и без принуда.
Това умиване в Словото отмива всяко небиблейско тълкувание, всяка излишна традиция, всички навици, пороци и обвързвания. Нашият Господ казва: „Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих” (Йоан 15:3). Човек се учи от Словото, и по този начин разбира кое не е според Божията воля; и тогава той може да подреди правилно живота си. Само този човек, който вярва на цялото Слово и е съгласен да живее според него, може да бъде очистен и осветен чрез Словото. Нашия Господ Исус не ни е даден само за спасение, но и за оправдание и за освещение (1 Кор. 1:30). Следващият стих казва: „Който се хвали, с Господа да се хвали” (1:31). Собствената хвалба тук е напълно излишна, защото не е важно онова, което сме направили ние, а това, което е направил Той в нас. Единствено на Него принадлежат славата и почестите. „Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефес. 2:10). Бог вече се е погрижил за всичко. Той е подготвил както това, което трябва да направим, така и онова, което Той изисква от нас. Ние трябва да живеем според тези изисквания и да оставаме в тях.
Исус ни е дал пример за истинското освещение, а също и за това, как протича то. Освен това ни е казано, че Той вече се е погрижил за всичко: „Освети ги чрез истината, Твоето Слово е истина… и заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината” (Йоан 17:17,19). Освещението, което е валидно пред Бога, става единствено чрез святото Слово на истината; човешкото усърдие води само до лицемерие.
В Светото Писание понятието „свят” се отнася предимно за Бога, защото само Той е свят. Свято е и всичко, което произлиза от Него. Той, Който е свят освещава това, което счита за Свое. Неговия народ е свят народ (Изх. 19:6). Неговите свещеници също са святи чрез призванието и посвещението им (Лев. 21). На предната страна на митрата на първосвещеника е било написано „Свят за Господа” (Изх. 28:36). Свято може да бъде само това, което е свързано с Него – хората и нещата, които Той е отделил за Себе Си.
Пророк Исая е имал силно преживяване. Той е видял Господа на трона и е чул небесни същества да провъзгласяват: „Свят, свят, свят, Господ на Силите! Славата Му изпълва цялата земя” (Ис. 6:3). И апостол Йоан ни е съобщил нещо подобно, когато е видял Господа на трона: „И ден и нощ те не престават да казват: Свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщ, който е бил и който е, и който идва” (Откр. 4:8). Святият и Съвършен Бог твори святост и съвършенство. Той отделя, призовава и като Спасител направи спасените да станат част от Себе Си. „Понеже и Онзи, Който освещава, и онези, които се освещават, всички са от един Отец; затова Той не се срамува да ги нарича братя” (Евр. 2:11).
Исус Христос е наричан Святият Божий, защото е излязъл от Святият Бог. Новия живот, който човек получава от Бога, е живота на Исус Христос с всички негови святи качества. Писанието казва: „Бъдете святи, понеже Аз съм свят” (1 Петр. 1:16). Когато Павел се обръща към вярващите, той ги нарича свети и възлюбени:
„до Божията църква, която е в Коринт, до осветените в Христос Исус, призовани да бъдат светии…” (1 Кор. 1:2).
„Павел, с Божията воля апостол на Исус Христос, до светиите и верните в Христос Исус, които са в Ефес” (Ефес. 1:1).
„Павел и Тимотей, слуги на Исус Христос, до всички светии в Христос Исус, които са във Филипи, заедно с епископите и дяконите” (Фил. 1:1).
„И така, като Божии избрани, свети и възлюбени, облечете се с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение” (Кол. 3:12).
Бог познава само тези, които са съвършени. Той гледа на изкупените чрез Исус Христос като на призовани, възлюбени, очистени и осветени, и като на Своя особена собственост. Чрез Неговото свято Слово, както и чрез святото Му присъствие, ние сме създадени като народ, осветен за Него. Апостол Павел говори за освещението, което чрез вяра в истината е изработва в онези, които са били предопределени за спасение (2 Сол. 2:13).
Този, който не е преживял Исус Христос така, както са Го преживяли първите християни, може да се усамотява, може да отиде в манастир, смятайки че по този начин е станал свят, като се е отделил от всичко, може дори да се покайва, да страда и да се отрича от онова, което предлага живота, обаче нито едно от тези неща не е валидно пред Бога. Осветени от Него могат да бъдат единствено хората, които Той е избрал, отделил и оправдал, и които чрез новорождението са станали Негово притежание. Само хората, които изцяло са се посветили на Господа и живеят в послушание спрямо Него и Словото Му, ще бъдат пропити от Божествената истина и освещение.
Всеки човек, който се е обърнал към Господа, и чрез силата на това високо божествено призвание е бил предопределен за конкретна божествена задача, вече не би трябвало да взима участие в светските удоволствия, защото е писано: „Светът преминава и неговите похоти; но който върши Божията воля пребъдва до века” (1 Йоан 2:17). Това се отнася до всичко, както и до това, което Бог е заповядал, така и до онова, което е забранил. За неугодните неща пред Бога е написано в десетте заповеди и всички останали наредби (Числа 19 и 21 гл.), които се отнасят до личния живот, също и в проповедта на планината, евангелията и посланията. Осветения от Бога човек носи Словото в себе си, за да може чрез Божията милост да го изпълнява, а не да го игнорира. На такива хора Павел казва: „А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос. Верен е Онзи, Който ви призовава и ще извърши това” (1 Сол. 5:23-24).
Католическата практика, в която разни хора, предимно починали, биват провъзгласявани за блажени и светци, е напълно чужда на Светото Писание. Освен това в Писанието не се споменава нищо за мъртъвци, на които хората трябва да се покланят като на светии, и да ги приемат за патрони на защита. Това е абсолютна заблуда. Милиони хора се молят към така наречени светии, които изобщо не съществуват. На нас ни е заповядано да се обръщаме директно към Бога, а не към хората. Който проявява интерес, би могъл да се информира относно религиите на Изтока, в които предците са на голяма почит. Обаче единствено благословения и свят Бог е Този, Който прави човека блажен и свят. Човек, който не е станал блажен и свят докато е живял на земята, след смърта си вече не може да стане такъв. Там вече не могат да им помогнат и молитвите на живите за тях.
Петър, гледайки към този ден, който идва, предупреждава вярващите: „И така, понеже всичко това ще се разпадне, какви трябва да сте вие в свят живот и в благочестие като очаквате и копнеете за идването на Божия ден…” (2 Петр. 3:11-12). Човек не може да бъде горд за нито едно нещо, които е направил, или прави. Освещението е състояние, което ни е подарено от Бога, което ние приемаме, с което се съгласяваме и в което живеем. Освещението, както и изкуплението е станало възможно чрез жертването на Исус Христос на кръста, тъй като това е било желанието на Бога: „С тази воля ние сме осветени чрез принасянето на Исус Христовото тяло веднъж завинаги” (Евр. 10:10).
24 ГЛАВА
КРЪЩЕНИЕ СЪС СВЯТИЯ ДУХ
Всеки, който е повярвал, трябва да се покръсти в името на Господ Исус Христос с водно кръщение чрез потапяне под водата. По този начин човека, който се кръщава, потвърждава пред Бога, че приема Новия Завет, който Той е установил. А Бог дава отговора Си, като кръщава такива вярващи със Святия Дух. Това е едно свръхестествено преживяване, което истински вярващите са имали още от времето на Петдесятница. На тази тема може много да се пише, но тук ще се занимаем само с най-важните проявления на Духа.
Преди всичко ще се спрем на обещанията, които са били дадени преди това, и които се отнасят до получаването на Святия Дух. Във втората глава на книгата си пророк Иоил е описал събитията, които са се случили в деня на Петдесятница.
Преживяването на кръщението със Святия Дух не може да бъде повлияно от никакъв човек. То е свръхестествено явление, което е дар от Бога. Затова и Петър в първата си проповед е казал: „Но това е казаното чрез пророк Иоил: „И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа Си на всяка твар; и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения и старците ви ще сънуват сънища” (Деян. 2:16-17). Израза „последните дни” означава последните две хилядолетия, защото хиляда години у Бога са един ден (2 Петр. 3:8).
Приемането на Святия Дух е свръхестествено преживяване и е съпровождано от явления, които са изцяло извън човешките способности, възможности и таланти. Чрез изливането на Святия Дух, в църквата започват да действат деветте дара на Духа, както са описани в 1 Кор. 12:4-11, и същевременно в живота на вярващ същия Свят Дух произвежда деветте плодове на Духа, които са описани в Гал. 5:22-23. И там, където има истинско присъствие на Святия Дух, се проявяват и деветте дарове на Духа, и деветте плодове на Духа, чрез които във вярващите се изявява живота и характера на Исус. Тук ние не можем подробно да се занимаем с използването на даровете на Духа; те служат за изграждане на църквата (1 Кор. 12+14), както и петте служения (1 Кор. 12:28; Ефес. 4:11).
В Стария Завет Бог е обещал, че ще излее Духа Си на всеки човек. В Новия Завет се казва, че Този, Който кръщава със Святия Дух и с огън, е Исус Христос, Божия Син (Мат. 3:11). Лука ни осведомява за това, което е съобщил Йоан Кръстител: „Аз ви кръщавам с вода, но идва Онзи, Който е по-силен от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му; Той ще ви кръсти със Святия Дух и с огън” (3:16). От понятието „кръщение с Дух и огън“ се е появил израза „духовно кръщение“, тъй като става въпрос за кръщение в нещо, тоест за вкръстване. Както Йоан е кръщавал във водата, така вярващите трябва да бъдат вкръстени в пълнотата на Духа.
Спасителното дело е изцяло свързано с Исус Христос. Той е централната точка на спасителната история. Бог в Него като в Първородения е поставил новото начало: върху Него е дошъл Святия Дух, за да може по-късно чрез Него да излее същия този Дух на всички първородени. „И когато се кръсти целия народ, и когато и Иисус се кръсти и се молеше, небето се отвори и Святият Дух слезе върху Него в телесен образ като гълъб”(Лука 3:21-22).
Исус, Човешкия Син се моли, небесата се отварят и Святия Дух става видим в образа на гълъб, както в Битие 1 глава се е носил над бездната. Святия Дух няма тяло, но може да се яви в някакъв образ.
Символа на гълъба, както и символа на агнето, са намек за нещо. Божият Син не е имал тяло на агне. Той е ходил изправен както всички хора. Но що се отнася до спасението, този символ е израз на божествения замисъл: агнето като жертвено животно, което има най-добросърдечния характер между животните, и гълъба, който Ной е пуснал от арката, като небесна птица, която е без жлъчка и е чиста. Затова Святия Дух тук е символизиран чрез гълъба, който е дошъл върху Божия Агнец. Бог се изявява по най-различни начини, но Той е все един и същ.
Бог не е някакъв стар дядо с дълги коси, въпреки, че Даниел Го е видял като величествен старец на съдийския престол (Дан. 7:9-14). Бог не подлежи на промените във времето и затова не може да старее. Но когато е изявен като Съдия в авторитета и позицията Си, Той е показан така, както Го е видял Даниел. И ако едновременно с това прочетем първа глава на книгата Откровение, вероятно ще останем изненадани, когато разберем, че същият този Човешки Син, който в книгата на Даниел се е приближил до величествения Старец, за да получи власта над всички народи и езици (Дан. 7 гл.), тук в Откровението е описан като същия този Старец: „…а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му като огнен пламък” (Откр. 1:14).
Изумително е колко са различни начините по които Бог се изявява. Святия Дух е идвал като помазание и инспирация върху пророците от Стария Завет. За Йоан Кръстител е написано, че още от рождението си е бил изпълнен със Святия Дух (Лука 1:15). За Симеон се казва, че Святия Дух е бил на него (Лука 2:25-26). Захария е бил изпълнен със Святия Дух (Лука 1:67). Господ Исус Христос е дал заповедите Си на апостолите, които е избрал, чрез Святия Дух, още преди да е бил излят (Деян. 1:2).
Святия Дух действа по различен начин. Той говори, изявява, известява и т.н. Заченатият от Божия Дух Син, Който е и Човешки Син, е получил Святия Дух в началото на Своето служение тук на земята, за да може по-късно да предаде на всички спасени и родени от Бога същия този Свят Дух, който е и Духът на осиновението (Римл. 8:15). Най-напред установен в служение е бил Божият Син, а след това е установяването на Божиите синове и дъщери.
Пророците са хора, които са били помазани, осветени и инспирирани, но те са били родени както всички останали хора на този свят чрез естествено зачатие. А новото, божествено поколение, което води началото си от Исус, има небесен произход (1 Кор. 15:47). Ние сме само пришелци и чужденци на земята. Нашия дом е там във висините. Пророците много пъти са пророкували за идването на Святия Дух, а Господ Исус е обещал, че ще дойде Утешител и Помощник. „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца” (Йоан 15:26).
В Никейския символ на вярата е написано: „Който произхожда от Отца и от Сина…” (Ф. Хаус. Отците на християнството, стр. 40). Но свидетелството на Божието слово е съвсем ясно: както Синът като видима изява на Бога — Емануел — е излязъл от Бога, също така и Святия Дух излиза от Бога. И в двата случая изходната точка е една и съща – Бог – и като краят, и като началото, от Когото е всичко. Молитвената формулировка: „Да бъде похвален Бог Отец и Сина и Святия Дух” е небиблейска измислица.
Не съществува нито едно място, в което да са казва, че някъде е била отдавана почит на Святия Дух. Синът също не е приемал никакви похвали, а е казал: „От човеци слава не приемам” (Йоан 5:41). Когато Исус е бил запитан: „Благи Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?” Исус е отговорил в качеството си на Човешки Син: „Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един, Бог” (Лука 18:18-19). Павел е обобщил това в едно изречение в последния стих на последната глава на посланието до Римляните: „На единия премъдър Бог да бъде слава чрез Исуса Христа до века. Амин”.
Когато Святия Дух започне да действа в даден човек, случват се главно три неща. Те са описани в Йоан 16:7-11: „Обаче Аз ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да отида, защото ако не отида, Застъпникът няма да дойде при вас; но ако отида, ще ви Го изпратя. А когато Той дойде, ще изобличи света за грях, за правда и за съд„.
Когато Святия Дух дойде, Той отваря очите на грешника „за грях, защото не вярват в Мен; за правда, защото отивам при Отца и няма вече да Ме виждате; и за съд, защото князът на този свят е вече осъден“. Именно неверието е довело първите хора до непослушание и до греха. Неверието е греха, който ни отделя от Бога и от вечния живот. Не многото грехове, които са само последствие на този един грях, а единствено този – неверието. Това е обяснено на две места в Библията. Господ е казал: „По тази причина ви казах, че ще умрете в греховете си; защото ако не повярвате, че съм това, което казвам, в греховете си ще умрете” (Йоан 8:24). „Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, но е преминал от смърта в живота” (Йоан 5:24).
С идването си Святия Дух започва да действа спрямо първоначалното зло – неверието в Бога и в Божието Слово. Апостол Йоан пише: „Който не вярва на Бога, прави Го лъжец” (1 Йоан 5:10). Когато някой не вярва на Бога и не желае да приеме това, което Той е направил в Христос, прави от Бога лъжец и по този начин се поставя на страната на врага, като го приема за този, който говори истината. По този начин Бог е поставен в позицията на лъжец. Но Той няма да търпи това.
Затова Святия Дух най-напред изобличава грешника за греха на неверието и го води към покаяние, а след това и към втората крачка – праведност и оправдание. След това води към познанието за съда и че князът на този свят е вече осъден. Бог вече е издал присъдата над сатана. В 12 глава на евангелието на Йоан се казва, че Божия глас се е чул от небето като гръм: „На това народът, който стоеше там, като чу гласа, каза: Гръм е; други пък казаха: Ангел Му проговори. Исус в отговор каза: Този глас не дойде заради Мен, а заради вас. Сега е съд над този свят, сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 12:29-31). Сатана, източника на всеки грях, е вече осъден; главата на змията е вече смачкана.
В деня на Петдесятница вярващите, които преди това са били очистени и осветени чрез Словото на истината, са били изпълнени със Святия Дух. Всеки може да прочете какво се е случило тогава там. Това е била кулминационната точка на божественото дело на спасение, което започва със разпятието, възкресението, възнасянето на небето и изливането на Святия Дух. „И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър и изпълни цялата къща, където седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха и седна върху всеки един от тях”. За силния вятър и за огнените езици не се споменава повече никъде, но винаги, когато вярващите са били кръщавани със Святия Дух, случвало се е това, което се е случило и на Петдесятница: „…И те всички се изпълниха със Святия Дух и почнаха да говорят чужди езици…” (Деян. 2:2,4).
В денят на Петдесятница са се случили две свръхестествени неща. Първо, вярващите, които са били изпълнени със Святия Дух, са говорили на чужди езици; и второ, цялото общество от хора ги е чуло да говорят на техните родни езици. „И всички смаяни и зачудени си казваха: Ето, всички тези, които говорят не са ли галилеяни? Тогава как ги слушаме да говорят на езика, в който сме родени?” (Деян. 2:7-8). В онзи ден дара на тълкуване още не е бил необходим, защото Божият Духдиректно е превеждал от говорящия към слушателя. Дара на тълкуване на езици е бил даден по-късно, заедно с останалите осем дарове на Духа. Обикновенно този дар се е проявявал когато двама, или трима са говорили на езици в Духа, а един е имал тълкувание (1 Кор. 14:17-28).
Господ е съобщил още чрез пророк Исая: „Наистина с гъгниви устни и на друг език ще говори на тези хора Онзи, Който бе им казал: Тази е почивката ви; и успокойте уморения. И това е освежението ви. Но те не искаха да слушат” (Ис. 28:11-12). И дори когато Святия Дух по свръхестествен начин говори към хората посредством други хора, Той не винаги е приеман.
В деня на Петдесятница хората са били разделени на две групи: „И те всички се смаяха и в недоумение си казваха един на друг: Какво значи това? А други им се присмиваха, казвайки: Те са се напили със сладко вино” (Деян. 2:12-13). Но това не е разубедило Петър. Той е започнал да говори това, което му е било наредено и е обяснил на хората какво точно се е случило, и че всичко това е според Божия спасителен план. Той е свидетелствал за това, казвайки: „Тогова Исуса Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате” (Деян. 2:32-33).
Същия Божи Дух, Който е слязъл върху Божия Син след Неговото кръщение, в деня на Петдесятница е слязъл и върху първите спасени синове и дъщери на Бога, и от този момент нататък Той идва и на всички Божии синове и дъщери. Това ще продължи докато Църквата-Невяста не бъде завършена, и докато трае времето на благодатта. Това установено от Бога в Неговия спасителния план.
От многото обещания в Писанието, само едно е наречено „обещанието на Отца”. В края на четиридесетте дни, в които Господ е поучавал учениците Си за Божието царство, Той не само им е дал добър съвет, но им е заповядал да „…не напускат Ерусалим, но да чакат обещанието на Отца, за което, каза Той, чухте от Мен. Защото Йоан кръщаваше с вода; а вие ще бъдете кръстени със Святия Дух след не много дни”. Тогава апостолите все още не са разбирали, че вече не става въпрос само за Израел, но и за всички народи и езици, от които Господ ще повика хора, защото: „…те Го питаха: Господи, сега ли ще възвърнеш на Израел царството? Той им каза: Не е за вас да знаете години, или времена, които Отец е положил в собствената Си власт”. След тези думи Господ е допълнил мисийната Си заповед, като е казал: „Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух и ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария и до края на земята” (Деян. 1:1-8).
Получаването на Святия Дух е същевременно и въоръжаване за упълномощеното служение за проповядване на евангелието на Исус Христос по целия свят. Истинските свидетели на Исус Христос са преживяли Неговото възкресение и са били изпълнени със силата на Святия Дух. По времето на апостолите, както и след това кръщението в Духа за повярвалите е било преживяване. То е свързано с вярата. Когато Павел е отишъл при групата вярващи в Ефес, той ги е попитал: „Приехте ли Святия Дух, като повярвахте?”(Деян. 19:2).
Фундаменталистите учат, че тези, които са повярвали в Исус Христос, автоматично приемат Святия Дух, и не е потребно някакво особено преживяване. Но Павел настоятелно е попитал, дали са приели Святия Дух. „Даже не сме чули дали има Свят Дух. И каза: А в какво се кръстихте? А те отвърнаха: В Йоановото кръщение. А Павел каза: Йоан е кръщавал с кръщението на покаяние, като е казвал на народа да вярва в Този, Който щеше да дойде след него, т.е. в Исус. И като чуха това, кръстиха се в името на Господ Исус. И когато Павел положи ръце на тях, Святият Дух слезе на тях; и говореха други езици и пророкуваха” (Деян. 19:1-6). Тези вярващи са били покръстени във вода и са били изпълнени със Святия Дух.
Филип е имал мощно съживление в Самария. По-късно там са отишли и Петър с Йоан, които „като слязоха, се помолиха за тях, за да приемат Святия Дух; защото Той не беше слязъл още на нито един от тях, а само бяха кръстени в името на Исус Христос. Тогава апостолите полагаха ръце на тях и те приемаха Святия Дух” (Деян. 8:15-17). Някои евангелизатори на 20 век правят големи евангелизационни кампании, възторгват масите, събират пари и след това изчезват. Те изобщо не проповядват за кръщението, а само създават определена атмосфера, която предизвиква емоционални преживявания у хората, което се характеризира като действие на Духа. Бог по свръхестествен начин е действал по едно и също време и върху Петър, и върху Корнелиус, като е завел апостола в дома на онзи богобоязлив стотник. И когато Петър е стигнал до кулминационната точка на проповедта си, Святия Дух е слязъл върху всички, които са го слушали. „И обрязаните вярващи, които бяха дошли с Петър, се смаяха за това, че дарът на Святия Дух се изля и на езичниците, защото ги чуваха да говорят на езици и да величаят Бога. Тогава Петър проговори: Може ли някой да забрани водата, за да не се кръстят тези, които приеха Святия Дух, както и ние?” (Деян. 10:45-47). Това означава, че водното кръщение и кръщението със Святия Дух вървят заедно при тези, които са повярвали. Но реда може да бъде различен.
Добре е да подчертаем това, което Петър, във връзка с онова събитие, е казал по-късно пред църквата в Ерусалим. „И когато започнах да говоря, Святия Дух слезе на тях, както и на нас отначало” (Деян. 11:15). Винаги би трябвало да се връщаме към началото за всичко, което се отнася до вярата. Днес всички понятия са неточни, мъгляви и се тълкуват по друг начин. Използват се същите формулировки, но се обясняват неправилно.
Действието на Святия Дух е описано по различен начин. Той е Утешител, Той е Учител, Той въвежда във всяка истина. Господ е казал: „Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега; а когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва във всяка истина; защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори и ще ви извести за идните неща. Той Мен ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява” (Йоан 16:12-15).
Всичко, което е принадлежало на Бога, е било изкупено, за него е било платено чрез Христос, и то отново принадлежи на Бога. И всички които Му принадлежат, приемат Духа. Затова е написано: „…ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов” (Римл. 8:9). Духът на истината ни учи на всичко, което е написано в Божието Слово, открива ни връзката между отделните нещата, и ни дава възможност да видим каква е Божията воля и какъв е Неговия план за спасение. Истинските Божии деца са под прякото водителство на Святия Дух. „Защото които са водени от Святия Дух, те са Божии деца” (Римл. 8:14). Водителството на Святия Дух е винаги според Божието Слово.
Силата на Святия Дух е необходима също и за първото възкресение, както и за промяната на смъртните тела. Без тази сила не може да има промяна. „И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исус от мъртвите, то Същия, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който обитава във вас“ (Римл. 8:11). Народната поговорка казва: „Ако нямаше ако…” Тук ни е изяснен смисъла на тази дума „ако“. Ако Духът пребивава в нас, ще се случи това, което е написано. Но ако Духът не пребивава в нас, тогава смъртните тела не могат да бъдат променени и съживени.
В същата 8 глава апостол Павел продължава да развива тази мисъл: „Защото създанието усърдно очаква откриването ни като Божии синове. Понеже създанието беше подчинено на немощ, не своеволно, но чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите деца. Понеже знаем, че цялото създание съвкупно въздиша и се мъчи до сега, но и не само то, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, сиреч, изкупването на нашето тяло” (Римл. 8:19-23).
За събора на първородените Божият Дух е първия плод, печата, сигурноста, че не е спасена само душата, но че и смъртните тела ще бъдат променени при завръщането на Исус Христос. Божият Дух, Който е характеризиран като помазание, е описван също и като печат, или запечатване: „А Този, Който ни утвърждава заедно с вас в Христос и Който ни е помазал, е Бог, Който ни е запечатал и е дал в сърцата ни Духа в залог” (2 Кор. 1:21). Исус е онзи „Христос”, „Божия Помазаник” (Деян. 3:19-21; Деян. 10:38).
Думата „Христос”, или „християнин” [в немския превод и за двете думи се използва „Christ“ – бел. на преводача] сама по себе си означава „помазан”. Затова всички, които са получили Святия Дух могат да бъдат наричани християни. Този, който не е бил помазан библейски със Святия Дух и не е получил божественото запечатване според свидетелсвото на Писанието, изобщо не би трябвало да се нарича християнин.
Понеже във всички области същесвуват два вида семе, и различни подобия на оригинала, затова Господ не е говорил за „лъжливи Исусовци”, а за „лъжехристи”, за „лъжепомазани” и за „лъжепророци”, които ще се появят в последните времена. Тези думи на Господа се отнасят за развитието на линията на антихриста – от една страна са помазаните, а от другата са онези, които са против Христос и Неговото Слово. „Защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така че да заблудят, ако е възможно и избраните” (Мат. 24:24). Бог излива Духа Си като дъжд на всяка плът. Но не всичко зависи само от дъжда, но и от семето, което е в почвата на сърцето на човека. „…защото Той прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите; и дава дъжд и на праведните, и на неправедните” (Мат. 5:45). Има помазани на последното време, които не искат да бъдат в хармония с Божието Слово, точно както и в първата епоха е имало помазани, които са били лъжливи. „От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че те всички не са от нас” (1 Йоан. 2:19).
В Мат. 7:21-23 е описана една група от хора, които чрез силата на Господното име извършват велики дела, обаче не желаят да се включат в Божия спасителен план. Те не Го познават, затова и Той не ги познава. Не се ли отнася това и за днешните телевизионни проповедници, харизматични движения и евангелизатори, които извършват разни чудеса, но които следват своите си учения? Такива не се съобразяват с Божието Слово, не се подчиняват на Христос като на глава, но същевременно използват името Му навсякъде, където им е удобно. „Защото земята, която се е поила от дъжда, който пада често на нея, и която ражда полезни растения за тези, за които се и обработва, получава благословение от Бога, но ако ражда тръни и репеи, е негодна и е близко до проклятие, чийто край е изгаряне” (Евр. 6:7-8). Не е достатъчно само заявяване на опитността от петдесятното преживяване. Истинското семе трябва да роди същия плод на Духа, както при вярващите в самото начало. Затова нашия Господ не казва: „По даровете им ще ги познаете”, а казва: „По плодовете им ще ги познаете”. Дарове има и в двете групи. Но истинския плод на Духа се намира единствено в истинското божествено семе, което е запечатано. Много хора имат помазание. Но само първородените са запечатани, защото те, водени от Духа, са в хармония със Словото на Бога.
В посланието до ефесяните Павел се обръща към истинските вярващи: „В Него и вие, като чухте словото на истината – благовестието на вашето спасение – и като повярвахте в Него, бяхте запечатани със Святия Дух на обещанието, който е залог за нашето наследство, докато бъде изкупено притежанието на Бога за похвала на Неговата слава” (Ефес. 1:13-14).
Истината е, че тук не може да става въпрос за някакво религиозно действие, извършвано от духовен „чиновник”, но че кръщението със Святия Дух е едно свръхестествено преживяване, което идва директно от Бога. Апостол Павел ни напомня: „И не наскърбявайте Святия Божий Дух, в когото сте запечатани за деня на изкуплението”(Ефес. 4:30).
25 ГЛАВА
ИЗБРАНИ – ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИ
„Избран от Бога” преди всичко означава „определен и посветен за служение“, или за изпълнение на дадена задача. Избора ни е показан ясно чрез примера на Авраам и на израелския народ. „Но ти, Израелю, служителю Мой, Якове, когото Аз избрах. Потомство на приятеля Мой Авраам. Ти, когото взех от краищата на земята, и повиках от най-далечните ѝ страни, и ти казах: ти си Мой служител, Аз те избрах и не те отхвърлих. Не бой се, защото Аз Съм с теб; не се ужасявяй, защото Аз Съм твой Бог; ще те укрепя, да! Ще ти помогна. Да! Ще те подпра с праведната Си десница” (Ис. 41:8-10).
Еремия и другите пророци са свидетелствали, че са били избрани за служение: „И така, Господното слово дойде към мен и каза: преди да ти дам образ в утробата, те избрах; и преди да излезеш от утробата, те осветих. Поставих те за пророк на народите” (Ерем. 1:4-5).
Измежду дванадесетте племена на Израел Бог е избрал племето на Леви да изпълнява свещеническото служение. „Защото измежду всичките ти племена, него избраГодпод, твоя Бог, да стои да служи в името на Господа, той и потомците му завинаги” (Втор. 18:5).
Бог е избрал Давид измежду всички синове на Есей и го е поставил за цар над Своя народ (1 Царе 16:6-14). Исус също е избралапостолите за служение: „Вие не избрахте Мен, а Аз избрах вас и ви определих да отидете и да принасяте плод”(Йоан 15:16).
Във връзка с обръщането на Павел, Господ е казал на Анания: „Иди, защото той Ми е избран съд да разгласява Моето име пред народите, пред царе и пред израелтяните”(Деян. 9:15). Независимо от това, че Павел се е обърнал сравнително късно, той още от утробата на майка си е бил избран и определен за това служение, по същия начин, както е било и при пророците. „А когато Бог, Който още от утробата на майка ми беше ме отделил и призовал чрез Своята благодат”(Гал. 1:15). Това, което Павел е написал до църквата в Коринт важи за всички: „Но Бог избра глупавите неща на света… същоизбраБог немощните неща на свет… а още долните и презряните неща на светаизбра Бог… за да не се похвали ни една твар пред Бога” (1 Кор. 27-29).
За да изясним по-добре това, трябва да дадем още някои примери, защото избора и призоваването се отнасят за две различни групи хора. Избраните са и призовани, но не всички призовани са избрани. В притчата за сватбата, нашият Господ е казал: „Защото мнозина са призовани, а малцина са избрани”(Мат. 22:14). Във всеки период на църквата избраните са победители, които според обещанията във втора и трета глави на книгата Откровение ще наследят всичко. Призованите вярват в Исус Христос и са Го приели като свой Господ и Спасител, обаче не желаят да бъдат въведени във всяка истина, и по този начин не са в пълно съгласие с Божието Слово. Техните имена са записани в книгата на живота и те ще бъдат приети при последния съд (Откр. 20:11-15).
В Откр. 17 се говори за Агне, което ще воюва и ще победи, и за победители, които са постигнали най-висшата цел: призвани, избрани и верни. „…защото е Господ на господарите и Цар на царете; също и онези, които са с Него призвани, избрани и верни”(стих 14).
Както Спасителя, така и спасените първородени се определят като Божии избрани. ”Ето, Моя служител, когото продкрепям, Моя избранник, в когото благоволи душата Ми” (Ис. 42:1). ”…и служителят Ми, когото избрах” (Ис. 43:10; Мат. 12:18).
Божието благоволение е дошло първо върху Избраникът, за да може след това чрез Него да дойде и върху избраните (Мат. 3:17; 17:5). Така се е изпълнило онова, което е било съобщено при раждането на нашия Спасител: „Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение” (Лука 2:14). На земята съществуват хора, върху които е Божието благоволение по милост.
Избора върви ръка за ръка с предопределението. Така, както има един избор за спасение, така и към спасението има само едно предопределение. Синът, Който се е родил преди 2000 години е бил избран още преди създанието на света, затова Той споменава славата, която е имал преди създанието на света. „И сега, прослави Ме Отче у Себе Си със славата, която имах у Теб преди създанието на света” (Йоан 17:5). Израза „преди създанието на света” много често е използван във връзка със спасителната история. Това „преди създанието на света” е било в самото начало, когато Логос (Словото) е излязло от Божествената пълнота и затова е „било у Бога” (Йоан 1:1). И това именно е момента, в който всички Божии синове и дъщери са били избрани в Христос, според вечния спасителен план на Бога. Всички избрани ще бъдат осветени според Неговия образ със славата, с която е бил осветен Той. „Отче, желая където Съм Аз, да бъдат с Мен и тези, които Си Ми дал, за да гледат Моята слава, която Си Ми дал; защото Си Ме възлюбил преди създанието на света” (Йоан 17:24).
Същото е казано и за спасените. И те са били избрани преди създанието на света. „…както ни е избрал в Него преди създаването на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос по благоволението на Своята воля” (Ефес. 1:4-5). Бог, Който е вечен, още преди създаването на света е взел Своето вечно решение, като го реализира в течение на времето до настъпването на вечноста. Петър пише за непорочното Агне: „Който наистина беше предопределен преди създаването на света, но се яви в последните времена за вас” (1 Петр. 1:20). Спасените също са били известни предварително, затова техните имена са били записани преди създанието на света в книгата на закланото Агне. „И ще му се поклонят (на антихриста) всички земни жители, всеки, чието име не е записано в книгата на живота на закланото Агне от създаването на света” (Откр. 13:8).
В Стария Завет се казва, че Бог е избрал Израел за Свое собствено притежание. „Защото сте народ свят на Господа, вашия Бог и вас избра Господ измежду всички племена, които са по лицето на земята, за да бъдете Негов народ”(Втор. 14:2). От новозаветна гледна точка, гледайки на църквата от езичниците, Павел пише за Израел: „Колкото за благовестието, те са неприятели, което е за ваша полза, а колкото за избора, те са възлюбени заради бащите” (Римл. 11:28).
Избора и предопределението водят до пълното предаване на тези, които са избрани и предопределени и се освещават чрез действието на Духа. Израел не се е отделил по собствено усмотрение и не е станал свят от само себе си, но чрез божественото отделяне той е станал отдаден на Него и осветен Негов народ.„…защото Мой е целият свят; и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ”(Изх. 19:5-6). Апостол Петър пише на новозаветните вярващи: „Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби”(1 Петр. 2:9).
Предопределението и призоваването е описано подробно от апостол Павел в следващите стихове: „Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя; а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави” (Римл. 8:28-30).
Истината е, че Бог не е видял в хората нищо, чрез което би могло да се установи някаква връзка, защото в тях не е имало нищо, което Той би могъл да види. Спасението идва единствено и изцяло от Бога. Спасението идва единствено и изцяло от Бога. Той е видял човечеството в Христос;Неговото „да” за спасените, и тяхното приеманее дадено в Него, и също в Него е станало и „Амин” за установяването в осиновяване.Свидетелството на Писанието е ясно и вълнуващо. Той предварително е избрал и определил Своите Си за вечния живот. Всезнаещият е направил едновременно и двете неща: избрал е и е предопределил. „И езичниците като слушаха това, се радваха и славеха Божието учение; и повярваха всички, които бяха отредени за вечния живот”(Деян. 13:48).
Избора не е проява на някакво своеволие. Бог съобщава волята Си напълно разбираемо, но Той не насилва никого. Неговия ясен замисъл е: „…всички да бъдат спасени и да стигнат до познание на истината”(1 Тим. 2:4). Но тъй като Бог е всезнаещ, Той предварително е знаел кой ще приеме спасението и кой ще го отхвърли. Този, който не дойде при Бога, ще остане отделен от Него. Който не приеме Неговото спасение, ще бъде погубен. Така Бог предварително, т.е. преди създанието на света, е могъл да определи тези за спасение, които ще Му повярват.
Много често словото, което Павел цитира от Стария завет в Рим. 9 гл., е разбрано и тълкувано погрешно: „Ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля”. „…И така, към когото иска Той показва милост, и когото иска – закоравява” (Римл. 9:15,18).Единствено тези, които идват при Него, ще получат милост. И само този, който дойде при Него, ще може да преживее Неговото милосърдие и любов. За тях се отнася следващия стих: „И така, не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, а от Бога, Който показва милост”(Римл. 9:16). Но когато някой не иска да дойде при Бога, Той не може да му покаже милост. Който не пожелае да дойде при Бога, а затвърдява сърцето си, Бог ще затвърди сърцето му напълно. Бог не се е отказал от първоначалния Си замисъл. Точно обратното: Той го реализира при тези, които идват при Него и които Му вярват. И ако по-нататък е писано за гнева и за съдовете на гнева, които са създадени за унищожение, то това са пак онези, които остават невярващи и които не желаят да имат нищо общо с Бога. Върху тях остава Божия гняв, независимо, че той е бил отнет от нас в Христос. Има хора, които отхвърлят Божието освобождение и затова остават в осъждението. Божия гняв остава върху всеки, който откаже да дойде при Христос, защото не е приел за себе си това съвършено спасение.
Луцифер доброволно е взел решение да се съпротиви на Бога, и никога нито той, нито неговите привърженици ще се подчинят на Божия план. По същия начин и сред хората има такива, които не искат да се включат в този план. Прощението на греховете и милоста може да дойде само там, където хората го приемат като дар, с вяра в делото на примирение, което Христос е извършил за нас.
На нас ни е дадено уверението: „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци” (Тит 2:11). Господ призовава всички: „Елате при Мен всички, които сте обременени и ще ви дам успокоение” (Мат. 11:28). Въпреки това не всички идват, те не чуват Неговия призив. Дори и сред набожните хора, които изследват Словото Му, има такива, които следват своите си интереси и желания и не стигат до личен контакт и общение с Господа и Спасителя. „Вие изследвате Писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот и те са, които свидетелстват за Мен и въпреки това не искате да дойдете при Мен, за да имате живот”(Йоан 5:39-40).
Изследването на Писанието, или следването на теология остават без никаква полза при положение, че дадения човек не отиде при Господа, за да получи вечен живот. Господ казва: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие”(Йоан 7:37). Повечето хора обаче не идват, те не са жадни.
Онова „когото иска, затвърдява” в Римл. 9:18 е необходимост, защото Бог не може да действа против волята на човека. Бог не иска хората да загинат, тъй като иска да им се помогне и да бъдат спасени всички, защото Той е Спасителя. Но когато човек не желае да приеме това, което Бог иска, тогава Бог приема онова, което иска човека. Още от самото начало Бог е дал на човека свободна воля. Той не ги принуждава, защото не ги е създал като автомати, или марионетки; те могат да избират между живота и смърта, послушанието и неподчинението.
Човек, който е отделен от Бога, държи на своето самоопределение до момента, в който познае Божието намерение и го приеме. Той отстоява своята реализация, докато не стане част от реализирания план на Бога. Но ако би искал да остане независим и не желае да се подчини, той ще загине в търсенето на собствената си свобода. Това е решението, което той е взел сам. Когато човека е отделен от Бога, той става пленник на Божия противник. Затова е нужно да бъде освободен. Та нали нашият Спасител е бил изпратен да прогласи освобождение на пленниците (Лука 4:18).
Това, което е станало с бащата на вярата Авраам, който ни е даден като пример, става и с всички, които слушат Божието Слово, вярват му и живеят според него. Те приемат Божията правда, застават на Негова страна и потвърждават завета, който Той е сключил с тях. Избраните вярват на всичко, което казва Бог; правят това, което Той е заповядал, и слушат наставленията Му. При тях всичко е правилно: и словото, и вярата, и делата. Те подчиняват своята воля на Него и искрено се молят: „Да бъде волята Ти както в небето, така и на земята”(Мат. 6:10). Те нямат никакви собствени желания, просто искат това, което иска Бог. И ако чрез новорождението са станали част от Бога, те, както и Божия Син, са прякото изпълнение на Словото, което е станало плът. На тези хора Петър припомня: „Затова братя, постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране; защото като вършите това, никога няма да отпаднете”(2 Петр. 1:10).
От обяснението на апостол Петър разбираме, че Христос ни е представен като избран Камък, който за едни е крайъгълен камък, а за други е камък за препъване. Всеки, който принадлежи към избраното поколение и към царското свещенство, ще гледа на Христос и като на крайъгълен камък, и същевремено като на камък, който е на върха. Всеки, който гледа критично на Него, е в непослушание спрямо Словото (1 Петр. 2:3-10).
Духовната опитност ни учи, че всеки заема мястото, което е било приготвено за него и вярва на това, което е било определено. Ако някой не вярва в избор, той не може да бъде избран. Същото се отнася и за обръщението, обновлението, новорождението и за всяко преживяване с Бога. Всеки човек ще преживее само това, в което вярва. „А ние сме длъжни винаги да благодарим на Бога за вас, възлюбени от Господа братя, затова, че Бог от начало ви е избрал за спасение чрез освещение от Духа и вяра в истината”(2 Сол. 2:13).
„Като ни е открил тайната на волята Си според благоволението, което е положил в Себе Си, за да се приложи, когато се изпълнят времената, т.е. да се събере в Христос всичко – това, което е небесно и земно; в Него също така ни се пада да бъдем наследници, като бяхме предопределени за това, според намерението на Бога, който действа във всичко по решението на Своята воля”(Ефес. 1:9-11).
26 ГЛАВА
ЕДИН БОЖИ ДЕН – ХИЛЯДА ГОДИНИ
Следващите редове имат за цел истински да бъде разбран Божия план с човечеството във времето. В 90 псалом в 4 стих е написано: „Защото хиляда години са пред Теб като вчерашния ден, който е преминал”. Изхождайки от това, Петър в посланието си пише: „Още и това да не забравяте, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години и хиляда години – като един ден”(2 Петр. 3:8). Когато в Писанието се говори за последните дни ние трябва да разберем, дали става въпрос за дни в пророческия смисъл, или за последната генерация.
Бог е сътворил света в шест дни, и на седмия ден е почивал. Ако четем внимателно известието за сътворението, там е написано следното: „И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил” (Бит. 2:2). Това има огромно значение за протичането на седемхилядната история на човечеството. Числото „седем“ е число на Божието завършване (довършване) на нещата. А осмия ден е отново първи.
Библейското деяние във времето би могло да се подреди по следния начин: приблизително 2000 години от Адам до Авраам; следващи две хиляди години – от Авраам до Христос. А сега ние отново стоим пред завършването на двухиляден период. Седмия ден е деня на Господната почивка – Хилядолетното царство. Пророците и апостолите са писали за този „Господен ден”. Йоан ни осведомява за преживяното на остров Патмос: „В Господния ден бях обзет от Духа”(Откр. 1:10). Този последен ден започва с един мощен стрес – Армагедонската битка (Откр. 16:14-16), и завършва след хиляда години с битката на Гог и Магог. Тогава сатана, който е бил вързан за хиляда години, ще бъде пуснат и още един път ще подведе народите (Откр. 20:7-10). Между тези две събития ще бъде хилядолетното царство на мира, в което „…вълкът …с агнето, рисът …с ярето, …телето, лъвчето… Кравата и мечката ще пасат заедно…” (Ис. 11:6-8). По това време „…ще изковат мечовете си на палешници, а копията си – на сърпове; народ против народ няма да вдигне меч, нито ще се учат вече да воюват” (Мих. 4:3; Ис. 2:4).
„И в онзи ден към Есеевия корен, който ще стои като знаме на племената – към него ще прибягват племената; и неговото място на покой ще бъде славно. В онзи ден Господ пак втори път ще възвърне с ръката Си останалите от народа Си…“(Ис. 11:10-11).
От пророческа гледна точка ние живеем в последните „два дни”, след сключването на Новия Завет. Те са наречени още и „последно време”. За Христос се казва: „Който наистина беше предопределен преди създаването на света, но се яви в последните времена за вас”(1 Петр. 1:20). Тази епоха сега се приближава към своя края. Има известни различия в броенето на годините, и поради това не е възможно времето да бъде изчислено съвсем точно. Библейската година има 360 дни, а според слънчевия календар – 365 дни. Благодарим на Бога за това. Но в общи линии опорната точка и грубата ориентация във времето ни е дадена. От събитията, на които сме свидетели – т.е. знаменията на времето – ние можем да разберем, че живеем в края на последното време. Този велик обрат в историята на човечеството, който идва от Бога, явно е съвсем близо.
В деня на Петдесятница Петър е виджал тези два пророчески дни, когато е поставил случилото се тогава изливане на Духа на основата на словото, казано чрез пророк Йоил (2:28-32): „Но това е казаното чрез пророк Иоил: „И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа Си на всяка твар…” (Деян. 2:16-17). В края на тези последни дни, след изтичането на двете хиляди години на спасителната история, той с абсолютна точност поставя деня Господен, който може да дойде едва тогава, когато свърши денят на спасението. „Слънцето ще се обърне в тъмнина и луната в кръв, преди да дойде великият и бележит ден Господен”(Деян. 2:20). И според Малахия 4:5 денят Господен е велик и страшен.
Някои събития ще се случат в края на този двухиляден период, а другите – в началото на седмия ден, в деня Господен. Няма нито едно място в Библията, в което да се казва, че съботата, или неделята е „деня Господен”. Господния ден ще бъде великолепен за спасените (Фил. 1:6; Фил. 2:16), но ще бъде страшен за безбожните (Ис. 13:6-12). Така, както Бог след завършване на сътворението си е почивал на седмия ден, така ще бъде и със завършека на делото Му на спасение.
Времето на благодатта е означавано също и като „ден на спасение”, или „благоприятен ден” (Ис. 49:8; 2 Кор. 4:19), още и като „годината на благоволението Господне” (Ис. 61:2; Лука 4:19). Годината на благоволението, или „година на милостта” е известна още като „юбилейна година“, тоест юбилейна петдесета година, която в Стария Завет е била на всеки седем по седем години. Всеки човек, който е имал някакъв дълг, или е бил продаден като роб, в петдесетата година е възвръщал цялото си състояние и е бил освобождаван от робство (Лев. 25 гл.). В този велик ден на умилостивение се е свирило с тръба; и всеки, който е имал някакви дългове, е бил освобождаван от тях.
Когато е настанал всеобщия „ден на умилостивение” за цялото човечество, като звук на тръба се е разнесло евангелието, и всеки, който го чуе, ще бъде освободен. Епохата на благодатта е за всеки човек, независимо от това кога и къде е живял, и именно това е благоприятната Господна година, която нашия Господ нарича „благоприятна година”. Всеки, който в този период от време е повярвал на Бога и приел извършеното спасение, ще бъде освободен.„Днес се изпълни това Писание пред вас” (Лука 4:21). Това „днес” е дадения ни от Бога ден на благодатта (Евр. 4:7).
Петър е продължил да пише за тези последни два дни: „И всички пророци от Самуел и след него, които са говорили, и те са известили за тези дни“(Деян. 3:24). Удивително е с каква точност Божиите мъже в Новия Завет са могли по откровение, което са получили, да опишат Божия спасителен план. „Ето, идват дни,когато ще сключа с Израел нов завет”. Този завет Бог е сключил в Христос на Голгота и е дал обещание на Израел: „Ето, идват дни, казва Господ, когато ще сключа с израелевия дом нов завет ще положа законите Си в ума им и ще ги напиша в сърцата им. Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ”(Евр. 8:8,10).
Във връзка с епохата на Стария Завет, която в пророчески аспект е наричана още и „дни”, в Евр. 1:1 е написано: „Бог, Който много пъти и по много начини е говорил в миналото на нашите предци чрез пророците, в тези последни дни Той ни говори чрез Сина”. Края на дните на патриарсите е станал преход към началото на дните, в които Бог говори чрез Сина, и ни дава отговора. Този период от двете хиляди години се отнася за църквата, която ще бъде завършена в края на тази епоха. После ще бъде осъществен Божия план с Израел; това ще съвпадне с началото на седмия ден, точно преди започването на хилядолетното царство.
В книгата на Осия се казва следното: „Елате да се върнем при Господа; защото Той разкъса и Той ще ни изцели, порази и ще превърже раната ни. След два дни ще ни съживи, на третия ден ще ни въздигне; и ще живеем пред Него”(Осия 6:1-2).
От 70 г. след Хр., когато храма в Ерусалим е бил разрушен от римската армия, командвана от Титус, Израел е бил разпръснат по целия свят, както е пророкувал Мосей. Но Мойсей е пророкувал също и за тяхното завръщане (Втор. 4:27-28). А чрез пророка Еремия Господ ни казва следното: „Който разпръсна Израел, Той ще го събере и ще го опази както овчарят стадата си… И те ще дойдат и пеят върху височината на Сион. …защото Аз ще превърна жалеенето им в радост и ще ги утеша и ще ги развеселя след скръбта им” (Ерем. 31:10-13). В книгата на пророк Езекиел е дадена следната информация: „Аз ще взема израелтяните изсред народите, където са отишли, и като ги събера отвсякъде ще ги доведа в земята им”(37:21); а в 38 глава е уточнено и времето, в което това трябва да се случи: „…в последните години… това ще бъде в последните дни“ (ст. 8 и 16).
В посочения текст от Осия се казва, че това ще стане след два дни, т.е. след две хиляди години, и че на третия ден Господ ще помогне на Израел, и те ще получат живот от Бога. Надеждата за Месията остава жива във вярващите израелтяни и до днес. Молитвата, с която те се молят при стената на плача, завършва с молба Месията да дойде и храма да бъде възобновен. И тогава ще прозвучи: „Нека познаем Господа, нека се стремим да Го познаваме; Той ще се появи сигурно както зората, и ще дойде при нас както дъждът, както пролетния дъжд, който напоява земята”(Осия 6:3).
От 1948 г. Израел отново съществува като държава, и това е Божие чудо. От гледна точка на спасителната история, Бог действа с Израел като цял народ и на неговата собствената земя, докато с другите народи Той действа извиквайки само отделните хора, които са повярвали. Във връзка със довършването на църквата от народите и спасението на Израел, Павел пише: „…частично закоравяване сполетя Израел, докато влезе пълното число на езичниците. И така целият Израел ще се спаси, както е писано…”(Римл. 11:25-26).
Същата мисъл е изказал и Яков пред църквата в Ерусалим: „Симон обясни как Бог най-напред посети езичниците, за да вземе измежду тях хора за Своето име. Това е в съгласие и с думите на пророците, както е писано: След това ще се върна и пак ще въздигна падналата Давидова скиния и ще съградя наново развалините ѝ…”(Деян. 15:14-16). Пророк Амос го е описал по следния начин: „В онзи ден ще въздигна падналата Давидова скиния…”(9:11). Софония е написал: „В онзи ден няма да бъдеш засрамен” (3:11). „В онзи ден ще направя Ерусалим тежък камък за всички племена… В онзи ден ще потърся да изтребя всичките народи, които идват против Ерусалим. И ще излея на Давидовия дом и на ерусалимските жители дух на благодат и на молитви; и те ще погледнат на Мен, когото прободоха…” (Зах. 12:3,9,10).
Факта, че израелският народ се завърна в своята родина доказва, че времето на благодатта наближава своя край, и чче времето, когато Бог ще се открие на евреите е наближило. Когато настане последния ден, Божието дело с Църквата трябва да бъде завършено. Така казва Господ: „Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия, преди да дойде великият и страшен ден Господен” (Мал. 4:5). Възможно ли е това обещание вече да се е изпълнило, а духовенство да не го е забелязало? В началото на времето на благодатта същото се е случило и с Йоан Кръстител.
Тъй като Йоан Кръстител е изпълнил първата част от стиха „да обърне сърцето на бащите към децата” (Лука 1:17), той е бил наречен Илия. Но от онова време са минали вече две хиляди години, а Господния ден все още не е настанал. Йоан е бил изпратен да приготви пътя за Господа (Мал. 3:1; Мат. 11:10; Марк 1:1-3). Когато на Иоан са задали въпроса: „Ти ли си Илия?”, а той е отговорил: „Не съм” (Йоан 1:21). Преди да завърши деня на благодатта и да започне деня на съда и гнева, Бог е обещал да изпрати мъж като пророк Илия. Този мъж има задачата да обърне сърцата на Божиите деца към сърцата на апостолските бащи (Мал. 4:6 б). Както тогава Илия е събрал децата на Израел на върха Кармил и е издигнал отново съборения олтар на Господа, като е взел точно 12 камъка според числото на израелевите племена, за да се получи отговора от Бога; точно така и Илия на сегашното време трябва отново да постави Църквата върху основата на учението на дванадесетте апостоли, за да може Бог да отговори на Словото Си и отново да изяви силата Си в Църквата. Този мъж няма да принадлежи към някаква деноминация; той трябва да бъде мъж, изпратен от Бога с пряко послание от Него към Божия народ.
В Мат. 17:11 Христос е потвърдил това служение, което тогава все още се е намирало в бъдещето: „А Той отговори: Наистина Илия иде и ще възстанови всичко”. Д-р Скофийлд, както го правят и другите ценители на библейските пророчества, в превода си на Библията е написал относно Матей 17:10-11 следната забележка: „Христос потвърждава това странно и още неизпълнено пророчество от Малахия 4:5-6, че първо Илия ще дойде и ще възтанови всичко. И тук, както и в Малахия има разлика между това, което е било предсказано: това, което се е изпълнило в Йоан Кръстител и това, което предстои да се изпълни в Илия. Но Йоан Кръстител вече е дошъл, и неговото служение е било толкова мощно в духа и по сила на бъдещото служение на Илия (Лука 1:17), че с право е могло да се каже „Илия вече е дошъл”.
Този, който е приготвил пътя при първото идване на Христос е излязъл в духа и силата на Илия. А мъжа, който ще дойде преди второто Му идване трябва да подреди отново всичко според Библията, и да въстанови всичко, както е било в ранното християнство. Това, според Писанието, трябва да стане преди завръщането на Христос, защото е написано: „Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възтанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на Своите святи пророци” (Деян. 3:21).
Относно Господния ден Павел пише на Солунците: „…защото вие добре знаете, че Господният ден ще дойде като крадец нощем”. Това означава, че тази голяма изненада ще дойде без особено предупреждение. Павел продължава да пише: „Когато казват: Мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапна погибел като родилните болки на бременна жена и никак няма да я избегнат”. В никое друго време понятията „мир” и „безопасност” не са играли такава роля, както в днешно време. Политиците се стремят да осигурят на подтиснатите народи мир и безопасност. Но точно когато най-много ще се набляга на тези думи, и ще се издигат лозунгите „мир“ и „безопасност“, тогава ще се изпълни пророчеството. Това време вече е настанало. И на Изток и на Запад се налага идеята за разоръжаването и сигурноста на цяла Европа и целия свят.
Но за тези, които познават Библията, Господният ден няма да дойде неочаквано, защото те на основание на знаменията на времето виждат колко е напреднало развитието на нещата.„Но вие, братя, не сте в тъмнина, за да ви постигне онзи ден като крадец” (1 Сол. 5:2-4).
Апостол Павел прави връзка със завръщането на Господ Исус Христос и нашето събиране с Него, и в тази връзка ни казва да не се тревожим „…като че ли вече е настанал денят на Господа”(2 Сол. 2:2 б). В тази глава, както и на други места са описани духовните знамения на последната епоха, която е наречена и „последно време”: „В последно време ще има присмиватели, които ще постъпват водени от своите нечестиви страсти…”(Юда 1:18).
Почти същите думи намираме във 2 Петр. 3:3:„Преди всичко знайте, че в последните дни ще дойдат присмиватели, които с подигравките си ще ходят по своите страсти”. В следващия стих апостола описва тези присмивачи, които не се присмиват просто така, а се присмиват на обещаното завръщане на Христос, като казват: „Къде е обещаното Му пришествие?”
Във 2 Тим. 3:1-9 ни е казано как ще изглеждат нещата в края на времето: „…в последните дни ще настанат тежки времена. Защото хората ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, богоненавистници, безсърдечни, неотстъпчиви, клеветници, невъздържани, свирепи, необичащи доброто, предатели, буйни, надути, повече обичащи удоволствията, отколкото Бога…”
Господ в общи линии е обяснил в какъв морален и духовен упадък ще се намира човечеството в тази епоха – също както е било в дните на Ной и в дните на Содом и Гомор (Лука 17 гл.). Във времето на Ной е имало голямо смешение на двете родословни линии на Сит и Каин, поради което Бог е взел решение да сложи край на всяка плът (Бит. 6 гл.). По същия начин в днешно време, като никога до сега, става най-голямото смешение на религиите.
Във 2 Тим. 4:1-5 има предупреждение да внимаваме за учения, които се отклоняват от Словото на истината.„Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение… и като отвърнат ушите си от истината, ще се обърнат към басните”. А в 1 Тим. 4:1-3 Божият Дух, а не апостола, ни предсказва духовното развитие: „А Духът изрично казва, че в по-късните времена[в други преводи: „в последните времена” – бел. на преводача] някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамни духове и демонични учения, …които забраняват жененето и заповядват въздържане от ястия, които Бог създаде, за да се приемат с благодарение от онези, които вярват и познават истината”.
Апостол Петър също е писал за Господния ден, като го нарича и „Божия ден”. „А Господния ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се разпаднат и земята и каквото се е вършило на нея ще изчезнат. И така… какви трябва да сте вие в свят живот и благочестие, като очаквате и копнеете за идването на Божия ден…” (2 Петр. 3:10-12).
Пророк Даниел непрекъснато се връща към темата за последното време. Във 2 глава, стих 28 се казва:„…Но има Бог на небесата, Който открива тайни и Той явява на цар Новуходоносор онова, което предстои да стане в последните дни”. В 8 глава, стихове 17, 19 и 26 четем това, което му е било казано: „…Разбери, сине човешки; защото видението се отнася до последните времена… Ето, аз ще те науча какво има да се случи в последните гневни времена; защото видението се отнася до определеното последно време… запечатай видението, защото се отнася до далечни дни”.
Почти същите думи са били казани на пророка в последната глава: „А ти, Даниеле, затвори думите и запечатай книгата до края на времето… Иди си, Даниеле, защото думите са затворени и запечатани до края на времето” (12:4,9). Днес, според това, което става в световната политика, ние можем да подредим и тази пророческа част от историята, според Писанието. Създаването на единна политическа и религиозна Европа в настоящото време, според Римския договор от 25 март 1957 г., е фактически обновлението на „Римската империя”. Развитието в средната Европа, което не може да бъде спряно, и всеобщата ситуация в света ясно показват, че живеем много близо до завръщането на Исус Христос и идващия след това ден Господен. Времето не само е близо, то е вече тук. В днешно време вече не е нужно да тълкуваме библейските пророчества, защото виждаме как те се изпълняват. Времето на благодатта, „спасителния ден” се приближава към своя край; каунтдауна (обратното броене) вече е започнал. Една епоха свършва, и следващата – последния ден – започва. След седмия ден, който е последното хилядолетие, времето ще премине във вечноста.
27 ГЛАВА
РИМСКАТА СВЕТОВНА ИМПЕРИЯ И НЕЙНОТО ЗНАЧЕНИЕ В ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ
Световната Римска империя е неразривно свързана с римскокатолическата църква. Нейното начало датира от времето на император Константин, когато тя е станала религия на империята. По-късно се превръща във всенародна църква, и накрая е станала държавна църква. Нейното религиозно развитие е оказало влияние върху формирането на държавата, тъй като от тази религиозна институция възникнало държавно образувание, а именно „папската държава“, която съществувала векове наред. Нито една религиозна формация, включително и източните култове, както и англиканската църква, нямат държавен характер. Днес римскокатолическата църква е официален собственик на територия, която се намира на територията на друга държава (Италия), и тя е най-важната политическа сила в света. Ватикана подържа дипломатически отношения с повече от 100 държави, в които има свои посланици, наречени „нунциус”. Възниква въпрос: защо Ордена на малтийските рицари, Руската православна църква, Дхармасала на Далайлама, или която и да е друга религиозна система, нямат такива дипломатически отношения, каквито има Ватикана? Отговора е в това, че Ватикана се явява като политическа държавна система, която има правомощия да взема духовните решения за своите вярващи, намиращи се на териториите на другите държави.
Посещенията на папата всъщност са посещения на държавен глава, и той трябва да бъде приет с всички полагаеми се почести. Именно тази ли римска империя, изградена от папите пред очите на целия свят, е имал предвид Христос, когато е говорил за Божието царство? Възможно ли е тази политическа, икономическа и религиозна сила да бъде църквата на Исус Христос? Това ли е волята на Бога? Това ли е била целта на Исус Христос, когато е извършил изкуплението на Голготата?
Според онова, което е било показано на пророк Даниел във видения, до края на човешката цивилизация са предсказани четири световни империи. Римската империя е последната (Дан. 2гл. + 7гл.). Тези четири световни империи са исторически доказани: Вавилонската империя е съществувала през 606–538 г. пр. Хр.; Медо-Персийската империя от 538 г. и до 330 г. пр. Хр.; следва Гръцката империя, започнала с Александър Македонски, която е съществувала от 330 г. и до 30 г. пр. Хр.
В 30 г. пр. Хр. власта е взета от Римската империя, която ще просъществува до пълния край на този период от време. Тези четири империи са представени като четири звяра в Даниел 7 гл. В библейските пророчества звярът винаги е символ на власт, или на империя, евентуално на владетел, който има власт (Дан. 7:17,23).
Първи е известният мъж Новуходоносор, който повлиян от фанатици и мегаломани е издал заповед, която гласяла, че който се обърне към друг Бог, освен към тези, които са били признати в неговата империя, ще бъде убит. Всеки е чувал за тримата мъже, които са били хвърлени в огнената пещ, защото са се покланяли единствено на истинския Бог и са служили само на Него. Срещу пророк Даниел също е било произнесено обвинение, и той е бил хвърлен в ямата с лъвове. Но в по-късното време на стената се е появила една ръка с онова „мене текел”, и владетелят е получил от небето писмено съобщение, че империята му е претеглена и дните и са преброени. Същото ще се случи и в края на тази генерация.
В последните две хиляди години Рим е властвал по най-всевъзможни начини. В началото власта му е била политическо-езическа, а след това е станала „християнска” политическо-езическа. И независимо от това дали в даден момент владетеля е бил императорът, или папата, целта винаги е била една и съща: да се разшири империята, да се укрепи и защити, и евентуално да се обнови. За постигането на тази цел са били използвани всички възможни средства. Останалите империи, с изключение единствено на Великобритания, са се разпаднали, или са били подчинявани на общото развитие. Съветската империя също се разпадна, а целият източен блок се подрежда по-новому, за да може отново да бъде осигурена появата на тази единствена „световна империя”. Църквата отчете това развитие на нещата като своя победа над комунизма, както беше заявено през ноември и декември 1991 г. на европейския синод в Рим. Внезапното падане на комунизма означава нов размах на световния католицизъм.
Римскокатолическата триединна вяра през 4 век като единствено валидна в Римската световна империя. Императорите, папите, високопоставените личности и всички, които са имали някакво влияние, са се чуствали задължени да полагат усилие за постигането на тази цел. А хората, които са се обръщали към единствения истински Бог, както например евреите, а също и библейските вярващи, са били безпощадно преследвани. Целта е оправдавала средствата. Организирали са се кръстоносни походи и много други войни, които са били наричани „святи и справедливи”, само защото зад тях е стояла „святата и справедлива църква”. Невъзможно е днес да се опише всичко, което се е случвало и което се е правило. На всеки, който види средствата за мъчение на „святата инквизиция”, ще му прилошее. Непоносимоста и безочието срещу вярващите по друг начин, както и слепия религиозен фанатизъм, който е прераснал в смъртна ненавист, са преминавали всякакви граници. Някои автори са се опитвали много внимателно да осветят тези тъмни глави от историята. Няма начин чрез който достатъчно да се подчертае, че всички тези отвратителни неща са се случвали и са били оправдавани на основание на съдбоносната гледна точка, че в тази Римска империя е валидна една единствена вяра – римскокатолическата.
Папите и императорите са си деляли власта. Днес бихме го нарекли „joint-venture” (делба на труда, участие в риска), или „power-sharing“ (делба на власта). Те са господствали с нечувана жестокост в своите империи. Но тази така наречена „Света римска империя” всъщност изобщо не е свята, тъй като тя не е Божия империя. Тя само е наречена така, или умишлено, или от незнание. На нея дори не и се полага да бъде наричана „църква”, тъй като Божието Слово я нарича „блудница”, а останалите са нейни дъщери. Апостолите, както и мъжете, които са били призовани от Бога, никога не са се месили в политиката, нито са изпълнявали някаква светска власт. Истинските Божии служители през всички времена са проповядвали само Божието царство, а политиката са я оставяли на политиците.
Днес световната Римска империя отново се въздига със своята политическа, икономическа и религиозна власт и се разраства пред очите ни. Обединяването на Европа е била мечта на папата през всички векове, което е и ключовият момент в пророчествата за последното време. Независимо от формата на управление на отделните държави, които са принадлежали, или принадлежат към тази империя – всички те са възниквали и са изчезвали, но тази всичко преживяваща „държавна църква” е продължавала твърдо да стои. За да импонира на световната общественост, Ватикана е включил в молитвите си всички религиозни общества и иска да поеме патронаж над тях. Днес вече не се анатемосва и не се проклина, днес при всички се отива с отворени обятия. В една и съща седмица папата приема политик от Израел, и същевременно представител на Организацията за освобождение на Палестина. При него идват на посещение видни политически и религиозни представители от всички страни, независимо от тяхната идеология. Всички вече са наясно, че без посещение при папата няма да намерят подкрепа, дори и в собствената си страна. Джордж Буш също се е вслушал в съвета на съветниците си, когато при посещението си в Европа през май 1989 г. най-напред отиде да се поклони на папата. Михаил Горбачов, както и много други лидери направиха същото. Политическото решение за обединяването на Германия бе взето във Ватикана. През ноември 1989 г. немският канцлер Хелмут Кол благодари от Берлин на папата за неговата ефективна помощ. Така се прави днес световната политика (Откр. 17:2,18).
Според библейското пророчество след всички войни ще настане привиден мир, историческите врагове ще станат съюзници, за да се изпълни това, което е писано: „защото когато кажат мир и безопасност…” (1 Сол. 5:3). Цяла Европа е преобърната наопаки. На Изток и на Запад всичко се върти около мира, за който в предишните години хората правеха демонстрации с лозунги, на които беше написано „мечове на мотики”, или „свят без оръжия”. В последно време на конференциите за разоръжаването се постигат големи успехи. Но политическия мир няма да бъде провъзгласен от някой политик, а от самия антихрист, който ще се представи като миротворец. Обаче истинският и траен мир ще бъде донесен от Христос, Княза на мира.
По повод на последното време пастора Маркман ни цитира предсказанието на един руски провидец: „Руски провидец Владимир Соловьов малко преди смърта си в 1900 г. е публикувал своя прословут „Кратък разказ за антихриста”. В него той позволява на „човека на бъдещето” да кажепред световния конгрес на народите следното: „Народи на земята! Своя мир ви давам!” И завършва така: „Народи на земята! Обещанията са изпълнени. Вечния световен мир е осигурен… Защото от днешния ден на земята съществува една централна власт, която е по-силна от останалите поотделно, или заедно… И от днес нито една власт на земятаняма да се осмели да каже „война”, щом аз казвам: „мир”. Народи на Земята! Мир да бъде с вас!”(О. Маркман. „Последното време. Грабването. Антихриста“, стр. 67).
Такива думи могат да излязат само от устата на религиозен водач, който има власт и в политиката. И когато християнските апологети говорят за „свръхчовека” на последното време, но го търсят в юдаизма, или в исляма, разбираме, че те нямат познание по този въпрос. Този мъж няма да бъде атеист, нито ще бъде евреин, нито мюсюлманин, нито будист, или вайшнавист. Това ще бъде коронован мъж, който ще се счита за владетел на света. В началото той ще се представя като много ласкав до часа Х, когато в него ще се всели сатана, както тогава в Юда, и ще го овладее, мярката на греха и безправието ще бъде изпълнена.
Изпълнението на библейското пророчество не се отнася за Китай, или за САЩ, а се отнася за обединена Европа. Относно това Маркман пише: „След последната война Ватикана систематично настоява за нова обединена Европа. Папа Павел VI непрекъснато подчертаваше идеята за обединяването. Още неговите предшественици Пиус XII и Йоан XXIII са говорили за създаването на европейска уния с наднароден характер. Папата Павел VI подчертава, че именно католическата вяра е била тази, която е изградила някогашната Европа, и тя би могла в голяма степен да помогне за това, да се вдъхне духовен виталитет на онази основна обща култура, която би трябвало да одухотвори социално и политически обединената Европа. През 1963 г. той заяви, че необходимоста от обединяването на Европа от ден на ден все повече нараства“(О.Маркман. „Последното време. Грабването. Антихриста“, стр. 70).
Ватикана беше движещата сила и при осъществяването на Римските договори. Още през 1970 г. той установи дипломатически отношения с комисията на Европейската общност в Брюксел. Цяла Европа ще бъде обединена. Почитания от много хора и признат в целия свят Михаил Горбачов отново подчерта нуждата от „изграждане на европейски дом” в смисъла на Римските договори от 1957 г. Много от известните политици, а също и от духовния клер си присвоиха този израз, като го прибавиха в речника си. В последно време всички гласове, които са от решаващо значение, поддържат идеята за обединяването на Европа.
„Папата призовава за Европа без граници. За изграждането на Европа без граници, която ще признае своите християнски корени. В понеделник вКовадонга, Астурия, при своето тридневно посещение в Испания, пред около 6000 души той заяви, че е предал на Божията майка Мария проекта „За Европа без граници”(Frankfurter Allgemeine Zeitung, 22.08.1989).
И отново именно папата дойде с идеята да се преодолее пропаста между Изтока и Запада. Следващия цитат е много показателен. „Настойчивия интерес на папата относно обединяването на Европа на католическа религиозна основа се изявявачрез установяването на светите патрони на Европа. Още папа Павел VI е посочил Бенедикт от Нурсия като патрон на Европа. Сега папа Йоан Павел ll съобщи на световната католическа църква кои са следващите патрони на Европа – това са светите братя Кирил и Методи, които през 9 век са били просветители и апостоли на славяните”.
„Чрез това тържествено провъзгласяване на светите Кирил и Методи като патрони на Европа, папа Йоан Павел ll би искал да обърне внимание главно на тяхната решаваща роля за възникването на Европа. Освен това той подчерта, че духовния и културен профил на Европа не е бил определян единствено от латинско-римската цивилизация и спиритуалната традиция на Запада, но и от класическата гръцка култура и византийско–славянската традиция“.
Председателя на Немската епископална конференция, кардинал Йосиф Хофнер в Кьолн даде обяснение, че приноса на новите святи патрони като „апостоли на славяните”, може да бъде сравнен с онова, което е направил свети Бенедикт в средна и западна Европа. Така че тези трима светии са „духовните строители на Европа, на цялата Европа”.
„Решението на папата е призив към всички, т.е. към цяла Европа, в рамките на вече предприетите решаващи мерки на пътя за пълното обединяване на католическата и православната църква, да поверят ходатайството за това на тези трима светии“ (О. Маркман. „Последното време. Грабването. Антихриста“, стр. 72,73). [През 1997 г. е бил прибавен още един патрон – Войтех Славниковец. – бел. на редактора].
Ватикана, посредством своите организации играе главната политическа и икономическа роля при обединяването на Европа. Без него пророчествата за последното време са немислими. След втората световна война Ватикана кардинално измени стратегията си така, че сега той действа по възможност без насилие. Обаче целта остава непроменена. Познавачите, а също и онези, които са информирани за всичко, считат, че втората световна война е била опит за насилствено създаване на католическа Европа посредством военна сила.
Ватикана, както и всички западни правителства, са приемали атеистичния болшевизъм като голяма заплаха за християнския Запад. Мусолини се е предал в служба на църковната курия, когато в 1929 г. е предал територията на днешната „държава Ватикан” на папа Пиус XI като екстериториялна независима територия. От този момент де факто Ватикана е станал суверенна държава. Историците са иследвали взаимоотношенията на църквата с фашизма и нацизма до 1945 г. Следват няколко цитата от книгата на д-р Карлхайнц Дешнер „Отново закукурига петелът”, 67 и 68 гл., в които фактите са изложени съвсем открито.
„Първата услуга, която екс-социалиста Мусолини е направил на светата столица е била финансова. Той е спасил от банкрут банката „Банко ди Рома”, в която както курията, така и много от високопоставените духовници са имали високи суми. Мусолини е помогнал със сумата от 1,5 милиарда лири, което е било за сметка на италианската държава… Кардинал Ваннутели, декан на така наречената свята колегия, още тогава е заявил, че „той (Мусолини) е избран да спаси, да обнови народа и да го направи щастлив”.
„На 13 февруари 1929 г. папа Пий ХII е бил принуден да каже за Мусолини, че той е мъжът „когото прозретелноста ни е изпратило” …Между другото трябва да споменем, че и след подписването на латералния договор, тогавашния кмет на Кьолн Конрад Аденауер в поздравителна телеграма е уверявал Мусолини, че името му ще бъде записано със златни букви в историята на католическата църква”.
„А когато целия свят е осъждал фашистката агресия (към Абисиния), римскокатолическата институция, особено високия клир е застанал на страната на Мусолини. На 27 август, когато Италия с пълна сила се е подготвяла за война, папата е заявил, че отбранителната война(!) с цел експанзия(!), предизвикана от нарастването на популацията, може да бъде справедлива и правилна. И само няколко дни по-късно, четири седмици преди нападението, 19 архиепископи и 57 епископи са изпратили телеграма на Мусолини, която е била отпечатана в „Оссерваторе Романо”, в която се казва: „Католическа Италия се моли за растящото величие на своята обичана родина, която благодарение на вашето правителство е по-сплотена от всякога…” Архиепископът на Таранто, след като отслужил литургия на една подводница, нарекъл тази агресия „свята война, кръстоносен поход”.
Архиепископът от Милано, кардинал Шустер, който през есента на 1935 г. благословил войските, отиващи на фронта, е сравнил Мусолини с Цезар, Август и Константин, и поучавал италиянските ученици, че чрез делото на Дучето (водача) „Бог е отговорил от небето” …На 12 януари 1938 г. Мусолини е приел 72 епископи и 2 340 свещеници в Палацо Венеция, където архиепископ Ногара в речта си е молил Бога да помага във всичките битки на Дучето, в полза на християнска Италия… „С благоговеещ възторг, с гласът и сърцето на народа казваме: „Да живее Дучето!”
„В своето пастирско писмо от 1933 г. испанските епископи, както и папата в своята енциклика от 3 юни, са изисквали „свят кръстоносен поход за пълно обновяване на църковните права”. „Зетът на генерала Франко, Серрано Суньер, секретар на организацията на католическата младеж, който по-късно е станал министър на вътрешните работи, е бил приятел на Мусолини и Хитлер, и в края на юли 1942 г. е бил награден от папата с големия кръст на ордена на Пий IX. Два месеца преди товаСуньер е казал пред един датски журналист, че вече 15 000 испанци воюват на източния фронт и броят им, ако е необходимо за Германия, ще се увеличи на един милион. Още на 30 август, германските епископи по пряко нареждане на кардинал Пачели, който е бил държавен секретар, са публикували пастирско писмо, в което по отношение на Испания се казва: „От само себе си се подразбира каква е ролята, която е възложена на нашия народ и родина. Дано нашият водач успее с Божията помощ да завърши това невъобразимо тежко дело на самоотбрана(!) с непоклатима твърдост и най-вярната подкрепа на всички народни другари”. А на 3 януари 1937 г. немските епископи са започнали да убеждават своите вярващи относно Испания в следното: „Любезни диецезни епископи, Фюрера и имперския канцлер Адолф Хитлер, отрано забеляза нахлуването на болшевизма и затова е насочил мислите и грижите си към това, да предпази нашия немски народ и целия запад от тази огромна опасност”.
„В същата година (1933) католика фон Папен е подписал конкордат (държавен договор) между нацистка Германия и Ватикана… През годините 1933-1937 фон Папен, в качеството си на германски посланик във Виена е подготвял завземането на власта в Австрия от нацистите”.
„Немските епископи никога не са се противопоставили на хилядите юридически убийства на противниците им, нито са протестирали против преследването на либералите, демократите и комунистите, защото това всъщност е било и тяхното желание… Никога не са протестирали против ужасните погроми срещу евреите, нито против унищожаването на повече от двеста синагоги и против унижението, отвличането и убийствата на евреите в газовите камери. Защото именно тяхната църква е била тази, която повече от хиляда и петстотин години непрекъснато ги е преследвала и убивала. Те никога не са протестирали срещу националния социализъм като такъв. Дори и такива висши духовници като кардинал Фолхабер от Мюнхен, кардинал Шулте от Кьолн, епископ Матиас Еренфрид от Вюрцбург и др. През 1935 г. те са изявили своето желание да работят съвместно с нацистите и са съжалявали, че не могат да вземат участие в техните дела”. На 11 март 1938 г. войските на Хитлер обсаждат Австрия. Кардинал Иннитзер от Виена, който със съгласието на Ватикана е препоръчал на премиера Шушниг да се предаде, е казал: „Присъединяването е неминуемо”. И след това е отпразнувал влизането на вермахта със звън на камбани и развяти знамена с пречупени кръстове на катедралите, като е наредил на своите духовници да направят същото. На 12 март по негово нареждане са били отслужени благодарствени литургии. Когато Хитлер е приел кардинала на аудиенция той е дал гаранция, че всички църковни права ще бъдат спазени. Всички австрийски епископи, с изключение на епископа от Линц, са призовавали народа да гласува за Хитлер и са завършвали речите си с „Хайл Хитлер”.
Като вземем предвид факта, че политическата цел на католическата всемирна църква остава непроменена, примерите от миналото би трябвало да бъдат за нас предупреждение за бъдещето. Така наречената „Свята римска империя на германския народ” има и политическа, и религиозна власт. Тази формулировка може да бъде обяснена с факта, че при реализацията на своите цели, Ватикана е използвал германците по един особен начин.
Преди началото на втората световна война Ватикана обръщал погледа си върху Германия, която по това време е започнала да се въздига. Началото е в католическа Бавария, по-точно в Мюнхен, където през 1923 г. Хитлер направи неуспешен опит за преврат. През 1924 г. Ватикана подписва конкордат с Бавария. За отбелязване е факта, че по това време нунциусът в Мюнхен, а по-късно и в Берлин, е станалия след това папа Пий XII.
През 1938 г. около 40 000 политически противници са били арестувани и закарани в немските концентрационни лагери, без да се повдигне един единствен глас в защита на тези хора. Франц фон Папен, преданният католик е заявил: „…националния социализъм е християнската реакция против духа на 1789 г.“(Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 130). С това изявление той недвусмислено намеква за френската революция, която е довела до отделянето на църквата от държавата, и когато е приключило владичеството на „Святата римска империя на германския народ”. Когато в чужбина са започнали да се повдигат гласове срещу онова, което става в Германия, Юлиус Щрайхер, издател на списанието „Щурмер” е дал следния коментар: „…това е англосаксонска пропаганда на протестантите против нас”. Всеки, който е осигурявал гърба с папата, се е чуствал силен.
Всеки, който е информиран за тези събития знае, че целта на Ватикана е била да покаже на болшевизма, като на свой политически противник, а също и на отцепилото се православие, като на съперник, границите в които могат да си позволят да действат, и евентуално да удържи победа над тях. Само тези, които знаят, че Хитлеровата СС е била ръководена и организирана от специални йезуити в униформа, към които е принадлежал и Гьобелс, ще разберат защо при влизането на немските войски в Русия не са били унищожени никакви църковни сгради в римскокатолическа част на Украйна, докато в останалите части на Русия това се е извършвало безогледно. Ето още няколко цитата от книгата на д-р Карлхайнц Дешнер „Отново изкукурига петелът”, глави 67 и 68:
„След като Германия нападна Съветския съюз през 1941 г., католическия епископФранц Юстус Рарковски, за когото и католиците признаваха, че неговите пастирски писма „…са пълни с подкрепа на нацистите”, е адресирал своето пастирско слово до католическите членове на вермахта, в което между другото се казва: „Както вече няколко пъти в историята, Германия и в този момент отново е спасител и новатор на Европа… На много европейски държави… е известно, че войната против Русия е европейски кръстоносен поход… „Чрез вашето присъствие на Изток, което е едно мощно и задължаващо преживяване, вие може да осъзнаете колко невъобразимо голямо е щастието, че можем да бъдем германци”.
„А в меморандума към всички католически епископи на Германия от 10 декември 1941 г. той признава: „Със задоволство следим борбата против болшевизма, относно който ние, немските епископи в безбройните си пастирски писма предупреждавахме католиците още от 1921 до 1936 г. , като призовавахме за бдителност, което е известно и на правителството на Райха”.
„А големият миротворец папата мълчеше. Мълчеше и тогава, когато във войната на Изток бяха разрушени около 2 000 църковни сгради, повече от 500 синагоги, и бяха убити много свещеници. Ватикана искаше католицизма да се разпростре във всички области, окупирани от войските на Хитлер, както и в православната Русия… йезуитския генерал граф Ледоховски (1866–1942, генерал на ордена от 1915 г.) още през 1940 г. е провеждал разговори с представители на хитлеровата разузнавателна служба относно съвместната работа на йезуитите със СС и гестапо… Според документите става ясно, че Ватикана още от 1919 г. е правил опити да събори комунистическия режим… Ватикана е възнамерявал да изпрати колкото се може повече свещеници в окупираните области на Русия, за да подготвят почвата за осъществяване на по-нататъшните политически планове на Ватикана в нея”… На 8.11.1941 г. висшето командване на вермахта е издало заповед до всички командващи немските армии на Изток… „с оглед на договора с Ватикана… да подпомагат мисионерската дейност на католическите духовници в окупираните територии” … „Един от ръководителите на немското разузнаване СС-Оберфюрер Шеленберг в отчета си до министерството на външните работи, състоящ се от пет страници, пише за разговора си с папата: „Папата ще направи всичко необходимо, за да осигури победата на Германия. Неговата цел е унищожаването на Русия”.
„…20 години по-късно К. Аденауер казва: „Затова ние стоим срещу този (източния) свят, който е наш смъртен враг, с най-голяма бдителност” … „И това не се отнася само за съветската зона, а въпроса е да бъде освободена цялата източна Европа зад желязната завеса”. „…Германия няма да стане жертва на атеистичния комунизъм, но ще го доведе до падение”.
След нахлуването на немските войски в Югославия, римскокатолическите хървати са били изцяло пощадени, докато православните сърби са били масово унищожавани. Католическото фашистко движение на Хърватия „Усташовците“ са имали уговорка за окупацията с католическите командващи армията. Известно е, че координатора е бил архиепископ Степинац. Той лично е съобщил на папата, че 25 000 Сърби са били насилствено обърнати към католицизма. Според официалните данни, от 2 милиона православни граждани 600 000 са били убити. Други смятат, че са били дори 800 000. Не само евреите и другите етнически групи, но и малцинствата, които са принадлежали към същата народност, са били безогледно убивани, само защото са имали друга вяра.
След влизането на немските войски в Полша е бил осъществен масакър на немските протестанти. Широко известно е така нареченото „кръвопролитие в Бромберг”. Тогава в областите под полско управление са били убити повече от 40 000 души, предимно мъже. Има свидетели, които твърдят, че дори и от амвоните на католическите храмове са били отправени призиви за това. Сегашните статистики споменават за по-малък брой жертви.
Не е трудно да се досетим какво е имал предвид Хитлер, като е казал: „За да изградя велико политическо движение аз се нуждая както от баварските католици, така и от пруските протестанти“ (К. Дешнер. Века на спасителната история, том 1, стр. 360). Евангелските теолози, които са сътрудничили с нацистите, са се обявили против „Изповядващата църква” [това е църква, която се е отделила от лутераните. Те са били дълбоко вярващи хора, които открито са заявили позицията си против нацизма. Главният им говорител е бил п-р Дитрих Бонхофер – бел. на преводача]. Вместо да бъдат благословени с вечно Божие благословение, върху тези теолози остава проклятието на времето. Съвсем ясно е какво би последвало, ако Хитлер беше победил. След прочистващата акция против евреите, етническите малцинства и политическите противници щеше да последва унищожаването и на протестантите.
На 9 април 1945 г., един месец преди края на войната, по лична заповед на католика Химлер в затвора Флосемберг след двугодишен плен е бил убит Дитрих Бонхофер. По времето на „Третия райх” са били забранени всички протестантски младежки групи. При евентуалната победа първи щяха да го почустват говорителите на „Изповядващата църква“, които открито са се изказвали против нацизма, а след това и всички останали вярващи в свободните църкви и общества. Убедноста на римскокатолическата църква и нейните предани ръководители, че освен нея никаква друга вяра няма право на съществувание, би означавало за всички останали сигурна смърт. Разбира се с нужното уважение трябва да отбележим, че и сред католиците е имало хора, чиято съвест е била възмутена, и немалко отделни католици са издигали гласа си против това безправие.
И на основание на тези факти ние можем да си зададем въпроса дали днес в Европа, ако тя беше под хитлеро-германска власт, все още щеше да съществува някаква протестантска конфесия, или свободна църква? Най-вече йезуитите и техните организации са ангажирани да представят на папата една „единна, свята, католическа и апостолска църква”, по начина по който е формулирана в католическия символ на вярата. „През 1915 г. по време на краткотрайния мир между църквите, папа Бенедикт XV е заявил, че вярващите „от евангелската секта” са „пратеници на сатана”, коитостроят „амвони на чума” и е нарекъл духовните им водачи „крадци и лъжци” (О. Маркман. Грешките на католическата църква, стр. 22). Следващия цитат е много изненадващ: „Йезуита Меирхофер от Инголщадт в своето „Огледало на проповедниците” е поучавал: „Ние няма да бъдем съдени за това, ако изискваме смърта на протестантите точно така, както не бихме били съдени за това, че искаме смъртно наказание за крадците, убийците, мошенниците и революционерите” (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 35).
Позицията и действията на католическата църква през Втората световна война могат да бъдат иследвани от много документи, включително и от следващия цитат. На 3 май, по случай смърта на Хитлер, Ватикана посредством генерала Франко, е публикувал в испанската преса в Мадрид следната прокламация, която говори за всичко: „Адолф Хитлер, синът на католическата църква, умря за защитата на християнството. Затова е разбираемо, че не можем да намерим никакви думи, с които да оплачем неговата смърт, тъй като ще се намерят неимоверно много такива за прослава на неговия живот. Над тленните му останки стои неговата победоносна, морална личност. С палмата на мъченик, нека Бог да даде на Хитлер лаврата на неговата победа“ (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 163).
Много от тези, които са крещяли „Хайл Хитлер” наистина не са знаели какво правят. Но нима и висшестоящите не са били осведомени? И въпреки това с издигнатата си ръка и с поздрава „Хайл Хитлер” те са свидетелствали, че сега спасението би трябвало да дойде от Хитлер, а не от Бога. Аз лично съм го преживял това, тъй като бях роден през 1933 г. Доста често съм виждал военни паради. Много мощно звучеше, когато тълпите викаха с толкова много гласове: „Sieg Heil! Sieg Heil!” („Да живее победата! Да живее победата!”).
След падането на Хитлеровата диктатура много хора разбраха, че са били излъгани, умишлено измамени и че принадлежат към генерацията, която е била подведена. След обявяването на зверствата и разкриване на официалните данни за холокоста, много хора останаха безмълвни. [Холокоста е систематично унищожаване на евреите, на хора от други етнически малцинства и народи от нацистите – бел. на преводача]. Днес все още съществуват хора, които отричат че тези неща са се случили, по простата причина, че не могат да проумеят как е възможно да съществува такава жестокост, и да бъдат избивани невинни мъже, жени и деца в газовите камери. През 20 век в Божието име са били извършени най-ужасните престъпления. И днес все още в ушите на някои хора звучат думите на пропагандата от времето на нацистите. Някои си спомнят и това, че се казваше: „…и една вяра за целия свят…” На катарамата на коланите на войниците беше написано „Бог е с нас!” Какво богохулство! 55 милиона човеци са били изгорени през Втората световна война, но виновниците за това са останали недокоснати.
„Кардинал Фрингс от Кьолн в предаване по радиото на 16 декември 1945 г. е заявил, че западните държави трябва да бъдат християнски, т.е. римскокатолически; и като първина конгреса на католиците в Бон на 23 юни 1950 г. Официално е поискалвъоръжаването на Германия и мир, основан на ‘Божия ред’! … Също така и епископ Муенх, както и папа Пий XII, през 1945 г. в пастирското си писмо е изявил позицията си „за проявяване на съчуствие към немските военни престъпници”. През 1951 г. той е получил от президента на Германия „Големия кръст за заслуги” и е бил повишен на кардинал от папа Йоан XXIII“ (К. Дешнер. Отново изкукурига петелът, стр. 647-650).
Особено поучителен е следващия цитат: „След падането на католическия режим, убежище на масовите убийци станаха именно манастирите на ордена на св. Франциск в австрийския Клагенфурт, в италианската Модена, а също и във Франция” (К. Дешнер. Отново изкукурига петелът, стр. 625). Ясно е, че те много добре са знаели къде ще намерят не само отворени врати, но и отворени обятия. Дори и Пол Тувиер, френският помощник на масовия убиец от Лион Клаус Барбие е бил арестуван през 1989 г. в католически манастир, където години наред е живял спокойно.
След поражението на немските войски при Сталинград, папата се е опитвал да привлече на своя страна САЩ, за да воюват срещу болшевизма. Американския президент Рузвелт е имал само едно условие: Хитлер трябва да се махне. Папата е помолил Хитлер да отстъпи. Но този път той се е сблъскал с диктатора, който е бил обзет от жажда за власт, така че е останал глух за тази молба. А католическите епископи, които през март 1933 г. на конференцията във Фулда са уверявали Хитлер, че са солидарни с него, през 1945 г. се започнали да говорят съвсем различни неща, тъй като е бил даден старт на една нова стратегия, чрез която да бъде постигната мечтаната цел: Европа, обединена религиозно и политически.
Това, което не успя да се осъществи чрез военна сила, сега се осъществява по дипломатичен път. И докато все още милиони хора, бегълци, военни пленници, хора завлечени в работни лагери, продължават да изживяват последствията от войната, клира съвсем спокойно си е обърнал палтото. Невинните страдат, а истинските виновници са на сигурно място и продължават да играят своята роля с голямо достойнство.
След втория Ватикански събор, който се проведе през годините 1962-1965, е избрана една нова посока на пътя. Вече не се изговарят проклятия по адрес на протестантските църкви и те не са считани за отпаднали, а са приемани с отворени обятия като отделили се братя. Антиреформацията е завършена! Странното обаче е това, че нито едно от проклятията, изказани над протестантството на събора в Тридент, не е било отменено.
За водачите на Ватикана, живота на другите хора никога не е имал някаква цена. Всеки, който е застанал на пътя на техните интереси, било възрастен човек, дете, политически или религиозен опонент, винаги е бил отстраняван. С това са започнали още Нерон, Диоклециан, Константин и много други. А римските папи са продължили по същия начин. Всеки, който не е искал да се подчини, е бил преследван и убиван, независимо дали е ставало въпрос за езичници, евреи, мюсюлмани или християни, вярващи по друг начин. Тяхната единствена вина е била, че те не са принадлежали към римскокатолическата църква.
Основател на римската „имперска църква” и на нейното безогледно налагане на власт, е император Константин. Той твърдял, че видял на небето огнен кръст и до него било написано: „В този знак ще победиш”. Този убиец, който в собственото си семейство е убил двамата си зетя Лусинио и Басанио, племенника си, сина на Лусинио, тъста си Максимилиан, сина си Криспус и съпругата си Фауста, е бил много способен политик. За него религията е била начин за постигане на власт, от който той се е възползвал. Отначало той е оставил някои свободи на езичниците. Обаче още в самото начало в тази езическо-християнска имперска църква се е оформил стила на преследване и убийства. 70 години по-късно монахът Августин възхваляваше църквата като „Божия държава”. Според него сатаната е бил вързан. Но всъщност е станало точно обратното: той тепърва е бил пуснат.
Деня на раждането на бога „слънце“ е бил обявен за ден на раждането на Божия Син. Юпитер, Диана и останалите богове са били свалени, а Петър, Мария и други са били провъзгласени за светии и са били въздигнати в култ. Това християнство си е присвоило гръцката и римската култови системи, и до днес продължава в тези традиции. Езическите богове просто са били заменени с разни светии и патрони на охрана. Хората са били принуждавани да се подчинят на тази политическо-религиозна власт. Всеки, който не е искал да се подчини, или поради съвеста си е отказвал да я приеме, е бил отстраняван. Сътрудничеството между държавата и тази църква не е давало на хората с друга вяра никакъв шанс. В икономически план, в професионален план, в занаятчийството – всичко е било бойкотирано, а преследванията са били на дневен ред.
Когато папата и римската църква се извинят за смърта на милионите хора, които са били отпратени от този свят по тяхна заслуга, едва тогава ще имат право да говорят за „охраната на неродения живот”. Нероденият живот трябва да бъде под охрана, но те са се отнасяли към родения живот като към преследвано животно. Не са ли били именно папите, които са призовавали към кръстоносни походи и са благославяли онези, които отивали да воюват, като в същото време живота на тези хора е бил без всякакво значение за тях? А в тези кръстоносни походи и войни обръщало ли се е някакво внимание на бременните жени, на децата и изобщо на човешкия живот? Колко е тъжно, че все още около манастирите са намирани детски скелети.
В „Католическия катехизъм за възрастни” на стр. 256, църквата е провъзгласена за тайнство. Общоизвестно е, че в католическата религия съществуват 7 тайнства, но че и самата институция е тайнство – това е нещо ново. Цитат:„Църквата като тайнство на Духа”. На въпроса къде е мястото на Святия Дух,католическия символ на вярата отговаря: „Вярвам в една свята, всеобща и апостолска църква”.Така църквата изповядва, че в нея и чрез нея Духът на Исус Христос продължава да действа в историята. Тя вярва, че е мястото, да, святоста, т.е. белега и инструмента на действието на Святия Дух”.
Но има едно съществено противоречие между това, което се изповядва с устата, и действителноста. Този дух, който е действал в историята на църквата по такъв жесток начин, не е Духът на Исус Христос. Но тъй като на тази институция ѝ е ясно, че всичко, което е ставало, е било по нейно разпореждане, наложило се е тя да заеме някаква позиция по този въпрос. И това е отбелязано на същата страница на „Католическия катехизъм за възрастни” по следния начин: „Едва ли има друг символ на вяра, който да предизвиква толкова неразбиране, отпор, да и вражда, както този. Дори и много практикуващи католически християни имат проблем с църквата. Не е малък броя на тези, които казват: „Исус – да, църквата – не!” Основната забележка към църквата е, че в своята история тя е предала първоначалното учение на Исус. Защото Исус е бил беден и е защитавал бедните; но тази църква е богата, съюзява се с богатите и силните, а по отношение на социалните въпроси се е провалила. Исус е проповядвал любов, дори към враговете; но църквата не е толерантна и преследва, както е показано главно чрез инквизицията, която е преследвала противниците си със сурова жестокост… Какво би могъл да каже по въпроса за „този греховен регистър” католическия християнин? Той не трябва нито да отрича, нито да замазва нещо. Именно църква, която проповядва прощение на греховете, може с доверие в Божието опрощение да признае вината си, както папа Адриан VI на имперския конгрес в Нюримберг (1522-1523), или папа Павел VI по време на втория ватикански събор на църквата (1962-1965). Така че изобщо не се налага християнина да отрича тъмните страни на католическата история“.
У Бога това със сигурност няма да мине така лесно, както е описано в католическия катехизъм. Прощение може да има само там, където има в действителност истинско покаяние. Бог няма да прости тези мерзости, а ще отмъсти за пролятата кръв (Откр. 6:9-10; 18:7-8), тъй като всичко това е ставало умишлено. Ние можахме да счетем тази глава за завършена, ако билейски вярващите християни не ги очакваше още едно преследване. Обаче според пророчеството за последното време ще настъпи религиозно-политическо обединяване, а по-късно бойкот и преследване: „…да не може никой да купува, или да продава”(Откр. 13:17). Това, което се е случило с евреите по времето на Третия райх, а също и в различните времена преди това, ще се случи и с библейски вярващите християни в краткото време на преследването. Тяхната вина ще се състои в това, че те не принадлежат към нито една от признатите християнски деноминации, и по този начин не принадлежат към Световния съвет на църквите, като и към римскокатолическата институция. На тях ще гледат като на еретици и обществено неприемливи. Когато в молбата за постъпване на работа задължително ще трябва да се напише и вероизповеданието, веднага ще бъде ясно кого ще назначат, а кого — не. Ще успеят ли и тогава политиците да запазят достойнството и живота на хората, които имат друго мислене и вярват по друг начин?
Словото от Библията, че този „звяр” е бил ранен с меч, е потвърдено (Откр. 13:14). Меча на Духа е Божието Слово, и реформаторите с Божието Слово са нанесли на тази империя смъртна рана. Затова всички те са били обявени за служители на сатана, защото са нарушили дейноста на тази световна сила и са станали опасни за нея. Но както е предсказано в библейското пророчество, тази рана ще зарастне, на което целия свят ще се учуди (Откр. 13:12). А този процес на заздравяване вече е доста напреднал.
Всички протестантски конфесии и свободните църковни общества от началото са наблягали преди всичко на проповядване на евангелието. Днес обаче, в повечето от тях се спазват само някакви приети традиции. Водачите на отделните деноминации са духовно късогледи и не виждат накъде води пътя, по който са поели. Дори и тези, които се считат за фундаменталисти, нямат ясен поглед върху нещата, за да могат въз основа на светлината на изявеното Слово да разберат правилно библейските пророчества, които вече се изпълняват. Едни са станали жертва на „демитологизацията”, а други — на „либералната теология на освобождението”. Така че протестантството вече остава само като номинално християнство за издаване на кръщелни и брачни свидетелства. А броят на хората, които имат истинско преживяване с Христос и могат да бъдат считани за библейски вярващи, е нищожен.
В предварителните срещи на втория ватикански събор на църквата през 1960 г. папата Йоан XXIII е основал секретариат по екуменическите въпроси, който е бил ръководен от кардинал Августин Беа. В тази насока е била извършена перфектна работа; формулировките за всички отделени конфесии са така построени, че всички да чуят нещата на своя собствен език, за да не могат да забележат непреодолимите противоречия. В „Лексикона на теология и църквата” (том 13, стр. 12-26) Хердер по повод на втория ватикански събор към темата „екуменизма и единството” е написал много поучителни неща за всички, които биха искали да се замислят: „Секретариата е канал за комуникация, който е създаден чрез мощта на авторитета на папата и е онзи инструмент, който спомага за осъществяването на единството чрез всички възможни форми на сътрудничество… Това е и гледна точка, от която е изхождал и Павел VI, който при възпоменанието на Йоан XXIII в храма в Милано на 7.06.1963 г. още като кардинал е говорил за „универсалноста на католическата вяра” и за „икуменизма на римскокатолическата църква” … За него „вътрешната икумения на католичеството” означава единство в многообразието, което отваря големи възможности за развитие в новия период на историята на католицизма”.
„А относно другите християнски общества, ще се признае християнското наследство на отделилите се братя. Това значи да бъдат отбелязани всички „следи” и „елементи“, които са останали от църквата (римскокатолическата), тези, които все още съществуват чрез Божията милост у отделилите се братя и са още живи. И именно това е мястото, на което ще се случи така, че тези хора, макар и в различни групировки – в действителност, дори и ненапълно и несъвършено, – вече принадлежат към църквата”.
„В следващия (§7) се говори за разделението и раздорите. Поради „човешка слабост” се стигна до раздори, до взаимно отхвърляне и отчуждаване вътре в стадото на Исус Христос, така че части от тази църква са се отделили, и от тях са се сформирали независими групи. По този начин църквата на Исус Христос е жестоко обезобразена. Но тъй като е възможно да съществува само една единствена църква, става ясно, че редом с църквата, оглавявана от наследника на Петър не може да има и друга църква, която да бъде призната като единствена и истинска. Нито едно общество, което се е отделило от Петровия стол, не може да принадлежи към тази едновременно и видима, и същевременно небесна църква“.
В (§8) се подчертава, че задължителното единство с главата не изключва многообразието вътре в тялото. Прекалено голямото еднообразие би разваляло красотата на тялото. Затова и изповядването на собствените традиции, особенно у многоуважаваното православие, са от голямо значение. Но колкото по-голямо е пространството, дадено за разновидностите, толкова повече нараства нуждата от един авторитет”.
„Този, който живее в добра вяра в някое от отделилите се общества, няма да бъде считан от истинската, т.е. католическа църква за чужденец (§9). Обаче ще му липсват много от средствата за спасение, особено ръководството на учителското учреждение, което спомага за това, вярата и морала да бъдат напълно запазени. Раздялата е вредна както за вътрешния, така и за външния разтеж на Христовото семейство. Затова желанието на събора е всички „дисиденти” да се загрижени за съвършеното единство на стадото на Христос, за да се съберат в един овчи двор (§10). При това е необходимо да се внимава за общото наследство и за все още съществуващата духовна връзка: „Останахме братя”.
„Заради грешките от миналото, които са били допуснати и от двете страни, братя от един християнски народ са се рапръснали на различни страни, пътищата им са се разделили. В духа на покаяние и смирение от страна на всички християни ще стане така, че всички ще се съберат в бащиния дом“ (§31).
„Християните би трябвало да направят единен фронт против възникващия атеизъм и против комунизма“ (§35).
„Всички равностойни части на църквата би трябвало да се съединят под една глава, която не е нито източна, нито западна, но която е отец на всички” (§47).
„Следват конкретни предложения за съединението, като е описан и пътя към него. Православните би трябвало да знаят: ако имат желание да се присъединят и отново да заемат своето място, от завърналите се няма да се изисква повече, отколкото е необходимо, за да могат да станат членове на църквата (§48). По най-простичък начин би трябвало да изповядат символа на вярата, в който се съдържа изповедта за единството на църквата, без да се отричат от грешките си. На православните общности ще се признава правото да поддържат собствена дисциплина (§50). Техните тайнства са валидни, и те могат да продължават да ги изпълняват“ (§51).
„Да говорим с братята на този евангелски език, който те ще разберат и който може да ги докосне. Ще им кажем, че ръководната роля на Петър се състои преди всичко в дяконството, пасторските задачи и служението, което ръководителя на апостолите е получил от Христос, не за да има власт, или да господства, а за да пасе стадото на Христос… Това е истинския образ на суверенния пастир в църквата, която по особен начин привлича отделилите се братя, които посредством любовта са водени със силна ръка към единственото убежище на Христос, което е католическата църква”.
„Необходимо е на отделните общности да бъде посочена целта на това, от Бога внушено желание, за единство: църквата (има се предвид католическата) като единствена институция на спасение за всички”.
„Следващата част (§50) апелира към всеки един християнин да приеме поканата нацърквата-майка. Присъствието на елементи на църквата в тях се разглежда само като призив за присъединяване към единството с католическата църква. Това се отнася особено за Светото писание и тайнствата, които принадлежат на Христовата църква, и са средства за единство. Християните нека да се разглеждат не като индивиди, но като обединени в своите общности“.
„И въпреки всичко, всеки който от цялото си сърце иска да бъде послушен на Христовата воля и да израства на нивото на икуменията под ръководството на Христовия Дух, трябва все повече да навлиза в онази църква, която е Божия дом с различни прибежища, към единство на вярата, под ръководството и в общение със заместника на Христос, римския папа“.
„Всички, които са покръстени, вече и сега съставляват една общност в Христос. Католиците също трябва да признаят своята вина за разделенията и да молят Бога да възвърне своя разделен народ към съвършено единство”.
„Необходимоста от принадлежност към единствената и истинска църква да бъде обяснена в 1та глава „За католическия икуменизъм“ като основен принцип, и да бъде обяснен по начин, по който да се премахнат всички тревоги и грижи на отделилите се братя”.
„Икуменизъмът трябва само да подготви пътя, който ще доведе до окончателното обновяване на единството на всички християни в Христовото стадо”.
Интересно е да се прочетат всички документи и прокламации на втори ватикански събор в това произведение на Хердер. В края на 747 страница е написано:„Рим, св. Петър,7 декември 1965 г. Аз Павел, епископ на католическата църква”, и следват подписи.[Документи на 2ри ватикански събор на църквата. Прага, 1995 г. – бел. на преводача]. Всичко е така перфектно приспособено, че пред отделилите се общности са се отворили врати и порти, а също и отворените обятия на майката-католицизъм. Всички, които са били покръстени с троичната формула, са признати от католическата църква за валидно кръстени. Преди години, обаче не беше така.
Часът на взимане на решение е настъпил. Много близо е момента, когато няма да бъде възможно връщане назад. Последното сериозно предупреждение от небето звучи: „Излезте от нея, народе Мой, за да не участвате в греховете й и да не споделите язвите ú”(Откр. 18:4). Всеки човек, който по времето на религиозното обединение ще се намира в голямата „единна църква”, няма да принадлежи към църквата на Исус Христос. Това се отнася и за всички, които са членове на свободните църкви и на протестантските конфесии, чиито деноминации се завръщат в лоното на католицизма посредством Световния съвет на църквите. Всяка деноминация автоматично носи белега – отличителният белег на „църквата-майка”. Според мнението на католицизма, всеки, който признава римскокатолическото учение за троицата, и който е бил покръстен в тази троична формула, принадлежи към нея, независимо от това дали официално е станал член на тази църква.
Модерната идея за обединението се базира на едно неправилно разбиране: в първосвещенската Си молитва Спасителя се моли за единство на спасените. Само че Той е имал предвид Своите Си, а не различните религии в римския католицизъм, които са ръководени от папата. Неговите думи в молитвата са: „…да бъдат всички едно, както ние сме едно. Аз в тях, а Ти в Мен, за да бъдат съвършено в едно и да познае светът, че Ти си Ме пратил и че Си ги обичал, както си обичал Мен”(Йоан 17:22-23). Само новородените християни могат да бъдат включени в това божествено единство. Така че едно е библейското единство между Христос и Неговата църква, а съвсем друго е небиблейското единство под ръководството на римскокатолическата църква. И всеки сам за себе си трябва да реши към коя от двете ще избере да принадлежи.
28 ГЛАВА
ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗВОДИ И ТАЙНСТВЕНОТО ЧИСЛО 666
Как е възможно по-голямата част от духовенството да игнорира това, което вече е било доказано в историческото развитие? Трудно е да се проумее, само ако те съвсем умишлено си затварят очите, или пък нямат никакъв интерес да намерят истината. Развитието, особено от времето на Константин – от началото на римската имперска религия – е толкова обширно описано, че няма какво повече да се добави. От 5 до 11 век решението кой ще бъде папа са го взимали императорите, но в последсивие с тази задача се е заело така нареченото духовенство.
„За да бъде отслабено влиянието на римско-немските императори и на римската аристокрация при избора на папата, папа Николай II на великденския синод през 1059 г. e издал декрет относноизбора на папа, чрез който тази процедура е била изцяло поверена на кардиналите” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 287). По този начин папата много скоро е получил власт над светските властници, тъй като зад тях (духовенството) е стояла огромната маса от хора, които са се бояли от ада. Но това все още не е било достатъчно. Много скоро всичко се е обърнало в полза на църквата. И след това вече не императорите са поставяли папата, а папата е поставял императорите. „Рим, март 1075 г. Папски диктат. В така наречения „Dictatus Papae„, по време на Римския постен синод папа Григори VII е провъзгласил римския епископ за неограничен владетел на вселенската църква. Единствено папата има право да носи жезлото на владетел с имперско достойнство, може да сваля императори и да освобождава поданиците от клетвата за вярност спрямо несправедливите владетели, но него никой няма право да съди”(Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 288). Какво общо могат да имат тези светски, политическо-религиозни позиции на власт с църквата на Исус Христос, с проповядване на Неговото евангелие и с Божието царство? Владетелите, независимо от това дали са били в цивилно облекло, или са носили облеклото на клира, всички те са изграждали своите собствени царства.
Избирали са си папа за най-висшето учреждение, което е било измислено от самите тях. Погледа на целия свят и днес е обърнат към тях, и всеки търси тяхното внимание и ходатайство. И след като абсолютно сигурно и без никакво съмнение вече е доказано, че в тази вселенска църква наистина няма нищо, което да отговаря на Писанието, редно ли е да мълчим пред общественоста, и по този начин да се провиняваме пред Бога? Тук не става въпрос да бъдат смъмрени онези, които принадлежат към тази универсална църква, нито за ласкавия папа като човек, а за самата институция и системата сама по себе си. Все пак би трябвало да е позволено да се проучи дали не става въпрос за най-голямата измама и фалшификат в историята на човечеството, или може би да е случайно?
Според библейското разпределение на времето, сега ние стоим пред най-големия духовен сблъсък. През всички времена е имало мъже, които са се занимавали с тази тематика. Мартин Лутер се е изказал много строго против учреждението на папата. Грубия начин по който се е изразявал не е подходящ за днешното време, затова молим за извинение. В него са се срещнали двата свята – католическия и протестантския. Било му е много трудно, но явно той е бил призован от Бога за това, и е издигнал гласа си по примера на старозаветните пророци. В предговора към книгата на пророк Даниел във 2-ро преработено издание на Библията той пише: „Тук много ясно е описан папата, който така безсрамно реве в декретите си, че той имал право да съди всички църкви и тронове, но никой няма право да съди него. Както слънцето е над луната, така е папата над императора. Но където има власт, там има и сила да се заповядва, а останалите са задължени да се подчиняват. И дори ако папата заведе безброй души в пъкъла, пак никой ли не би имал правото да каже: Какво правиш? И това не само се поучава, но исе и прави. Защото императора вече не е император, а папата е този, на когото имрератора е подчинен като слуга, и с всичките си права е задълъжен да му целува краката. Това го е казал още апостол Петър във 2то си послание 3:3, че ще дойдат такива, които ще живеят по своите си страсти“. С това той е обяснил стиха от Даниел 11:36:
„Царят ще действа според волята си, ще се надигне и ще се възвеличи над всякакъв бог, и ще говори чудесно, надменно против Бога на боговете; и ще благоденства, докато се изчерпи негодуванието”.
Папата рисува самия себе си, тъй като в декретите си той се хвали, че е над светото Писание, и че това трябва да бъде потвърдено и от светия престол. Но неговите действия са много по-мощни, тъй като всички, които са се изправяли срещу него на основание на Писанието, той ги е проклел, убил, изгорил като еретици и деца на дявола. И това продължава до ден днешен. А онези неговите реват навсякъде, че папата е над Писанието. Даниел казва: „Надменно ще говори против Бога на боговете”.
Защото другите тирани, които са преследвали Божието Слово, са го правили от незнание. Този, обаче го прави съзнателно, като твърди за Божието Слово, светото Писание, над което иска да бъде господар, че то е учение на дявола. И като такова той го унищожава където и както си иска. Затова и се е нарекълбога на земята, бог на боговете, господар на господарите, цар на царете. Не само човек, а и бог, бого-човек, както Исус Христос е Бог и човек, на когото иска да бъде заместник и даже да се въздигне и над Него.
По този повод свети Павел във 2 Сол. 2:3-4 е цитирал следния текст от Даниел: „…и ни се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, така че той седи както бог в Божия храм и представя себе си за Бог”. Никой не може да се извиси над Божието естество и величие, но може да се издигне над Божието Слово и богослужението.
Защото синът на погибелта и човека на греха не е само този, който е сам за себеси грешник и изгубен,т.е. отделният грешник (приватус), а е обществения грешник (публицитус), който примамва другите в греха и погублението след себе си. Папата задействатова учреждение на греха по два начина.
Първо: той е въвел много нови начини на богослужение, както се вижда от неговия „Mausim“ („Требник“); например индулгенциите, светената вода, служение на светиите (починали), разните братства (общества), манастирите, най-различните празници и т.н. А същевременно истинското богослужение, Божието Слово, вярата, благочестието и т.н., ги е нарушил иобезобразил.
Второ: той е поробил християните с безброй закони, като е поставил грях там, където Бог не желае да го има, и като цяло той е опетнил с грях цялото Божие сътворение, където и както си е поискал, като например това, което Бог ни е дал да ядем свободно и без грях – маслото, млякото, месото, яйцата, сирене — той го е обявил за грях. Освен това той е обявил за грях и времена, и дни, защото където и когато той е поискал, тогава са били длъжни да постят и да празнуват, а извън това време се е считало за грях яденето и пиенето на всякаква храна, дори и насъщния хляб.
Опетнил е с грях също и местаи инструменти; защото е осветил църквите и светите места така, че човек да няма право да се докосне до камъка, или до дървото, особенно до олтара, или олтарните инструменти. Недопустимо елаика да се докосне с гола ръка до чашата, или чинийката.Ако се е налагало да бъде измита, тогава дори и „святата” монахиня не е имала право да я умие. Най-напред трябва да я умие свещеникът; толкова пълна е била чашата със закони и грехове…
Бракът, който е установен от Бога, също е бил провъзгласен за грях, приположение, че бракосъчетанието е било извършено в забранено време. Така че и съпружеското легло е било държано от папата в грях, за време според неговото желание.
И за да не остави нищо чисто, той е развенчал и третата Божия иерархия – семейството, което не само е забранил за духовниците, но и което абсолютно е пренебрегнал, опорочил и унищожил чрез това, че го обявява за нечисто, телесно и небожествено съществувание, в което не е възможно да се служи на Бога. Той не обръща внимание на това, че Бог е благословил съпружеския живот, че го нарича свой завет и нещо, което Му е приятно, така че посредством опрощението на греховете Тойе провъзгласил съпружеското легло за чисто и честно, като не отчита злата страст на тялото в него. Така че този антихрист проклина това, което Бог е благословил, разделя това, което Бог е съединил, и унижава онова, което Бог хвали; с една дума той иска да бъде над и против всичко, което е от Бога, да го стъпче и да го унищожи. Забраната на брака не е направена от любов към непорочноста, а за да може той свободно и без никакви пречки да прави каквото си поиска, и да не бъде подчиненна никого, или да трябва да дава отчет” (М. Лутер. 2-ро преработено издание на Библията, стр. 836). Това, което е написал Мартин Лутер тук не е нищо ново, и не е от времето на реформаторите, но на истинските познавачи на Библията – в по-голяма, или в по- малка степен – това им е било известно винаги:
„В конкорданцията на Бюхнер относно това е написано следното: „Тълкуванието, че папата е антихриста, което в по-старите протестантски църкви е била водеща мисъл, а в реформираната църква във Франция дори е била включена в символа на вярата… не би трябвало да се приписва изцяло на протестантите, тъй като това е съществувало дълго време преди Реформацията, още от 9 век…и се повтаря във всички векове до времето на Лутер” (О. Маркман. „Последното време. Грабването. Антихриста“, стр. 62).
При сравнение с Писанието ясно се вижда, че всичко е било променено из основи, и че цялото богослужение е било изменено. От оригинала, от вярата, „която веднъж завинаги е билададена на светиите” (Юда 1:3), вече няма и следа. Нито една догма не е съобразена със Словото. За да може тяхното ново да стане приемливо, трябвало е библейския оригинал да бъде отречен. Ние можем да намерим доказателствата за това, като сравним Писанието със свободно измислените прокламации. Например, без да се обръща внимание на това ясно и разбираемо слово: „И никой не се е възкачил на небето, освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син…“(Йоан. 3:13), в недалечното минало беше провъзгласена догмата за телесното встъпване на Мария в небето, което е в абсолютно противоречие на Божието Слово. Няма ли да дадем правото на Бога, и всички учения и наредби, прокламирани от папството да ги характеризираме като антихристовски? Тъй като те наистина са „анти”, т.е. против учението на Христос.
Изявлението, че „този, на когото католическата църква не е майка, Бог не е негов Отец” е накарало хората да се страхуват, защото човекът е създаден да бъде в общение с Бога. Обаче поучението, че именно тази вяра е била сътворена от самия Христос, и че още от самото началото всички са били католици, дори и Мария – всичко това изобщо не е истина. Това е потвърдено и от историята. Както вече беше споменато на друго място в тази книга, в първите векове на християнството не е съществувала никаква единна, организирана римскокатолическа църква, нито каквато и да било друга религия. В следапостолския период е ставало въпрос само за различни направления на вярата, но не и за някаква единна църква. Тя е започнала да се оформя едва по времето на Константин. В самото начало не е имало нито папи, нито кардинали и т.н. Иследванията на протестантите относно първите векове не са достатъчно задълбочени, защото те не са могли, или не са искали да допуснат мисълта, че усилието да се сътвори единство потиска истинското развитие. По-голямата част от протестантите, които на практика са излезли от римокатолическата църква, са смятали, че това е била църквата на Исус Христос, и затова изобщо не са се потрудили да проучат първите векове. Те говорят само за конфликтите и отклоненията в миналото.
Папите гордо се обявяват за наследници на Петър, а епископите се считат за наследници на апостолите. Но действително ли е така? Нито в Ерусалим, нито в Рим е съществувал някакъв престол на Петър. Нито пък Петър е бил в позиция на висшестоящ (примат). Яков е председателствал събора на църквата в Ерусалим, защото след изказването на Петър, Варнава и Павел, той е взел думата и под ръководството на Святия Дух е обобщил всичко, което е било казано според пророческото слово (Деян. 15 гл. от 13 стих). В 28 стих е казано: „Защото се видя добре на Святия Дух и на нас”. Бог винаги е избирал онзи, когото Той е искал, и един път е бил един, а друг път – друг. В един случай Господ е използвал Петър, а в другия е използвал Павел, или някой друг. Но никога не е съществувала някаква форма на лидерство. Тази идея се е появила от желанието за собствени амбиции, и няма никаква библейска основа.
Папата се е провъзгласил за заместник на Петър – нещо, което изобщо не е споменато в Писанието; провъзгласява се за универсален епископ, което също не съществува в Божието царство. Когато апостол Петър е написал: „Защото като овце блуждаехте, но сега се върнахте при Пастира и Епископа на душите ви” (1 Петр. 2:25), той не е имал предвид папата, а е имал предвид Христос. Папата има претенции да бъде „върховен пастир”, евентуално „глава”. Как може да бъде възприето едно такова твърдение? За Христос знаем, че Той като добрия Пастир е дал живота Си за овцете (Йоан 10 гл.), и че е глава над всичко в църквата (Ефес. 1:22). Тогава къде има място за още една „глава”? Със сигурност не е в църквата на Исус Христос, а по-скоро в собствената църква на папата.
Папата позволява да бъде възхваляван от целия свят и да бъде наричан „ отец”. Обаче е писано: „И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец – Небесният” (Мат. 23:9). Милиони хора богохулстват, наричайки човек с титла, която принадлежи единствено на Бога. Къде се намира Светият Отец – на небето, или в Рим? Отеца на всички Божии деца е в небето, да бъде свято името Му.
Религиозните водачи навсякъде заемат важно място и позволяват да бъдат прославяни. Нека да е така, тъй като според Писанието и те ще бъдат всред онези, които ще викат към планините и скалите: „Паднете върху нас и ни скрийте от лицето на Седящия на престола и от гнева на Агнето” (Откр. 6:16).
Римскокатолическата църква е знаела много добре какво да направи, за да накара целия свят да повярва, че именно тя е Божията система на земята, институция, която е установена от самия Христос, Който единствено може да спасява. Това, обаче не е истина, тъй като християнската история на първите три века опровергава това твърдение. Не съществува никаква институция, която Христос да е основал, и няма такава, която да е способна да спасява. Различията в мненията, съществуващи в първите векове, и които са били потиснати от насилственото обединяване, след Реформацията са се появили отново. Днес вече въпроса не е за единство в учението и практиката, а за обединяването на всички, независимо от духовните им убеждения. Но и всред цялото такова развитие на нещата, Исус Христос изгражда Своята църква. Чрез проповядване на Евангелието Той извиква тези, които искат да следват Неговия глас, от всички народи, езици, и от всички общества и религии, като ги довежда до единство със Словото Си; и така завършва строежа на Своята църква към деня на славното Си завръщане.
Църквата на Исус Христос не е богата със земни богатства, тя не притежава, както Петър тогава е казал, нито злато, нито сребро, но нейното богатство е в духовното благословение. Сатаната е предлагал на Исус богатствата на този свят. Исус е отказал, защото е знаел, че когато всичко приключи, според обещанието Той ще владее над всички царства на света. А именно това е и желанието на папата и на неговото правителство – власта над целия свят. Това също е в противоречие с Христос. Без папството историята на света щеше да протече по съвсем друг начин. Нямаше да има кръстоносни походи, много войни, преследвания и милиони мъченици. Дори робовладелството може да се припише на власта на папата, защото така наречените мисионери са подготвяли пътя за търговците.
Дори финансовите експерти не са в състояние да отгатнат богатствата на Ватикана. На всеки, който разглежда съкровищницата на храма на св. Петър може да му се завие свят от всичките скъпоценни камъни, злато, перли и други съкровища (Откр. 17:4). Външно Рим изглежда като набожен град. Всеки, който кацне на летището, веднага се среща с „Banco di Santo Spirito” (“Банката на Святия Дух“). Но несметните богатства не се намират в домовете на обикновенните хора, а са в учрежденията, диоцезите и във Ватикана.
Римскокатолическата църква е политическо-религиозна империя, която е действена, и нейното влияние – особенно с помоща на верния йезуитски орден – е във всички области. Неговите членове вече са заели всички ключови позиции. Те са в правителствата, в учрежденията, в университетите, в социалната област, в болниците, в детските градини, в училищата и т.н. Тяхната мисия е да подкрепят идеята за римскокатолическа „държавна религия”, като се използват всички достъпни средства. Има съветници, които подготвят и пишат речите на най-важните политици от Изток и от Запад. „Opus Dei“ е навсякъде: и у протестантите, и у комунистите. Те се придържат, както и преди, към лозунга: „Средствата са подчинени на целта, а не целта на средствата”.
И независимо от това, че католическата църква твърди, че единствено тя може да спасява, след смърта на всички нейни членове – без да е от значение, че са спазвали тайнствата й – се отзовават в чистилището, според нея. Какво спасение дава тази църква, след като отслужват задушни литургии за умрелите? В Библията никъде не се споменава за такова нещо. При погребенията се казва: „На нашия Господ беше угодно да вземе нашия брат, или нашата сестра, при Себе Си в славата,” а на надгробните камъни е написано: „Тук почива в мир…”, или „Тук почива в Бога…” Обаче в задушната литургия става ясно, че на Господ вече не Му се е харесало да вземе починалия при Себе Си, а той трябва да мине най-напред през чистилището! Ако някой си направи труда да се замисли над това, ще разбере, че тук нещо не е в ред.
Исус Христос е попитал: „Иоановото кръщение от небето ли беше, или от хората?“ (Лука 20:4). А днес Той пита: „Реформацията и останалите съживления след нея от небето ли бяха, или от хората?”По онова време книжниците на Писанието не можаха да дадат отговор на този въпрос. А как стои въпроса с книжниците днес? Какъв е техния отговор? Никакъв! Кръвта на всички мъченици, които са положили живота си, за да могат днес хората да четат Библията, и отново да бъдат изнесени на светлина истините, които са в нея, тази кръв при последния съд ще обвинява духовните водачи на тази генерация, които днес искат да върнат протестантския свят в лоното на римския католицизъм. Протестантските конфесии и свободните общества бяха майсторски подлъгани. Още преди няколко години в така нареченото Никейско вероизповедание пишеше: „светата, вселенска, апостолска църква“, а сега пише: „светата, католическа и апостолска църква“.
Кой от библейска гледна точка е мъжът, към когото гледа целия свят, който говори на футболния стадион в Касабланка пред 85 000 мюсюлмани, а в Абиджан благославя фетишистите; който говори в ООН в Ню Йорк, или в Женева в Световния съвет на църквите, в Европейския парламент в Страсбург, в скандинавските страни и по целия свят, дори и там, където не е добре дошъл?
Това учреждение и свързаната с него власт са описани много ясно и безпогрешно в Светото Писание, особено в книгата Откровение. Уточнена е дори и неговата цифрова стойност: 666 (Откр. 13:17-18). Там е казано ясно: „защото е число на човек, а числото му е му е шестстотин шестдесет и шест”. А това действително цифрова стойност на латинското название на титлата, която никой друг човек на света не притежава:
Не е случайно, че римските управници са се наричали „LATINUS REX SACERDOS”, което означава „Латински свещеник-цар”. Та нали езическият Рим се е превърнал в Рим на папата.
В книгата Откровение тази институция е описана като майка. И тъй като цялото човечество по благочестив начин чрез нея е било измамено чрез религията, било е омагьосано, заведено е в заблуда, и така е доведено под проклятие. Самият Господ е издал присъдата Си над нея. В Откровение 18 гл. на няколко пъти се казва, че този т. нар. „вечен град” ще бъде унищожен в един единствен час. „Колкото е прославила себе си и е живяла разкошно, толкова мъки и печал и дайте; защото казва в сърцето си: Седя като царица, не съм вдовица и печал никак няма да видя. Затова в един ден ще дойдат язвите и, мор,печал и глад и тя ще изгори на огън; защото могъществен е Господ Бог, Който я съди” (Откр. 18:7-8). До този момент всяко Божие слово се е изпълнило в определеното зе него време.
На основание на единствения и завинаги валиден авторитет на Божието Слово, всички искрени хора са призовани да се подчинят на Словото и да вярват в това, което е написано.
Това в никакъв случай не е равносметка, подлежаща на обсъждане. Крайната и неподлежаща на обжалване присъда принадлежи на Бога, Който ще съди единствено на основата на Своето Слово. По целия свят живеят около един милиард католици, които вярват на това, което са ги учили, без да знаят, че тази световна институция не е била основана от Христос и никога не е била църквата на Исус Христос. Същевременно има почти толкова протестанти и други вярващи, от които по-голямата част искрено желаят да бъдат спасени. Хората се надяват, че ще бъдат спасении само поради това, че принадлежат към тяхното църковно общество. Но те не знаят, че са били въведени в заблуда, и че когато живота им свърши, ще си отидат от този свят завинаги подведени. Когато религията мами без отношение към Христос, това е лошо. Но когато измамата се прави в името на Христос, това е непростимо. Това, което Бог е казал чрез устата на Своя избран мъж в деня на основаването на новозаветната Църква, важи и днес: „И всеки, който призове името Господне, ще се спаси” (Деян. 2:21; Йоил 2:32). Очевидно е това, че спасението, което нашият Господ ни е дал, и това, че Той е Единственният, Който може да ни спаси, е пренебрегнато, и е приписано на някаква институция и на нейните религиозни действия. Явно духовенството изобщо не осъзнава това.
Протестантските конфесии твърдят, че те се ръководят единствено от Писанието. Би било добре, ако да е така, но в голямото си болшинство и те са поставили своите традиции и практики редом със Словото. А католиците са заложили и на двете: и на традицията, и на Словото. Но при по-внимателно иследване ще установим, че там всъщност има само традиция, която е украсена с няколко цитата от Библията. Но Господ се обръща към онези, които посещават такива „богослужения” с силното „напразно”: „Обаче напразно Ме почитат,като преподават за поучение човешки заповеди… И им каза: Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!” (Марк 7:7,9). Така че във основа на този стих, а и на други места в Писанието, всяка религиозна дейност, не е според Божията воля, е „напразно“. Напразни са молитвите с броеници, напразно е „Здравей Мария” [има се предвид католическата молитва – бел. на преводача], напразни са всички религиозни действия, напразно е ходенето до Божи гроб. Всичко това е напразно! Божията воля не се определя от папите, или от който и да било човек, но тя веднъж и завинаги е изговорена и записана от пророците и апостолите в Светото Писание.
И каква е поуката? Трябва ли и занапред хората да остават незаинтересовани и безучастни, след като истината е излязла на повърхноста, и в светлината на изявеното Слово лъжата става съвсем очевидна? В момента, в който всичко това се открива, всеки човек става отговорен пред Бога. „А Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички хора навсякъде, да се покаят” (Деян. 17:30). Нито един човек, който е прочел това и е останал безучастен, няма да има извинение при последния съд. Истински могат да се покланят на Бога могат само онези, на които Той се е изявил, и им дал да познават Словото Си, името Си и волята Си; а това са хората, които по милост лично са преживели спасението.
Вероятноста папата и курията (духовенството) да се осъзнаят и поне да направят опит да започнат диалог с истината, е съвсем минимална, но нито един – започвайки от най-висшестоящите и стигайки до селския свещеник – няма да може да продължи напред с чиста съвест, след като е прочел това. Потисканите от религията, овладяни от нея и подмамени хора, имат правото да им бъде върнато човешкото достойнство и да им бъде дадена възможност сами да вземат решение относно Христос, а едвомременно с това и относно истината. На малките бебета, които са покръствани след раждането си и автоматично са включвани към дадено вероизповедание, не им се дава никаква възможност да решат, дали наистина искат да принадлежат към тази църква, или не. Без да са изразили своята воля и позволение, те по принуждение стават членове на дадена определена църква. Така на практика стои въпроса с човешките права и достойнството на хората в 20 век! Това абсолютно противоречи на религиозната свобода, и е само продължение на християнизацията (насилственото похристиянчване), което е започнало преди 1 500 години. И други религиозни институции също са си присвоили тези небиблейски методи, и затова и те са се провинили пред Бога. Това е часът на решението, което всеки един човек трябва лично да вземе пред Бога.
Смисълът на всичко написано до тук е да се даде на читателите необходимата информация. Никой не е задължен ѝ повярва, но е необходимо да се изследва Светото Писание, а също и историята, за да може всеки един да бъде в състояние да си състави свое собствено мнение.
„Tези, които и въпреки заблужденията
се придвижват към истината, са мъдри;
но онези, които остават да пребивават в заблудите, са глупци“.
ПОСЛЕСЛОВ
Политическото и духовното развитие обикновено вървят заедно. Освободителното и възстановително движение в отделни групи, или в цели народи в недалечното минало е впечатляващо. Хората искат свобода, искат да имат правото сами да решават нещата в живота си, и не желаят повече да бъдат потискани и някой непрекъснато да им заповядва. Навсякъде се изисква прозрачност, преустройство, свобода на изявите, и възможност за съвместно взимане на решения.
Желателно е това да се пренесе и в духовната област, за да настъпи съживление и връщане към библейските ценности и истини, както в отделните хора, така и във всички деноминации. Възможно и тази неудобна книга да спомогне за задвижването на един такъв процес. Съзнавайки своята отговорност, направих най-доброто, което можах, за да донеса на своите ближни чистата истина на Божието Слово. Много е вероятно чрез тази публикация да прозвучава последния повик на Бога в края на времето на милоста. Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите. Останалото го оставям на Господа, защото само Той е способен чрез Своя Дух да действа в тези, които Му вярват. Нека Той да благослови всички читатели. Амин.
„Търсете Господа, докато може да бъденамерен; призовавайте Го, докато е близо. Нека остави безбожният пътя си и човекът на греха – помислите си; нека се обърне към Господа иТой ще се смили над него; и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро. Защото Моите помисли не са като вашите помисли и вашите пътища не са като Моите пътища, заявява Господ. Защото, както небесата са по-високи от земята, така Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите помисли – от вашите помисли.Защото,както слиза дъждът и снегът от небето и не се връща там,а напоява земята и я прави да ражда ида произраства, за да дава семе на сеяча и хляб на ядящия, така ще бъде словото Ми, коетоизлиза от устата Ми – няма да се върне празно при Мен, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам” (Исая 55:6-11).
* * * * *
Библиография
Alonso, Joaquim Maria: “Fátima, Botschaft und Weihe”;
Braun, Fritz: “Blicke ins Wort”;
Brunner, Emil: “Dogmatik Band I”;
Deschner, Karlheinz: “Abermals krähte der Hahn”;
Deschner, Karlheinz: “Der gefälschte Glaube”;
Deschner, Karlheinz: “Ein Jahrhundert der Heilsgeschichte”;
Deschner, Karlheinz: “Kriminalgeschichte des Christentums”;
Deutsche Bischofskonferenz (Hrsg,), “Katholischer Erwachsenenkatechismus”;
Gamm, Hans-Jochen: “Das Judentum”;
Harenberg, Bodo (Hg.): “Chronik der Menschheit”;
Hauss, Friedrich: “Väter der Christenheit”;
Herder-Verlag: “Lexikon für Theologie und Kirche” Heinz, H.: “Zwischen Zeit und Ewigkeit”;
Herzog, Dr. J. J.: “Abriß der gesamten Kirchengeschichte”;
Joseph Kardinal Ratzinger: “Zur Lage des Glaubens”;
King, L. J.: “House of Death and Gate of Hell”;
Lilje, D. Dr. Hans: “Die Lehre der zwölf Apostel“;
Lindsay, Gordon: “William Branham, ein Mann von Gott gesandt”;
Luther, Dr. Martin: “Die Bibel”;
Markmann, Otto: “Endzeit, Entrückung, Antichrist”;
Markmann, Otto: “Irrtümer der katholischen Kirche”;
Paris, Edmond: “The Secret History of the Jesuits”;
Rosenow, Emil: “Wider die Pfaffenherrschaft”;
Schmidt, Kurt Dietrich: “Grundriß der Kirchengeschichte”;
Scofi eld, D.D. C.I. (Hrsg.): “Die Heilige Schrift”;
Zwingli, Huldrych: “Hauptschriften, Der Theologe II”.
* * * * *
РАЗПРОСТРАНЯВА СЕ БЕЗПЛАТНО
Не е разрешено текста да се публикува и
разпространява избирателно
Издател: Мисионер Евалд Франк
Freie Volksmission е. V.
Postfach 100707
D-47707 Krefeld
GERMANY
E-mail: E.Frank@freie-volksmission.de
Сайта на мисията: http://www.freie-volksmission.de
Уеб страница на български език: https://vevangelie.one/bg
Е-mail на български: bg@vevangelie.one
изтегли цялата книга в PDF: